Мислех си, че след всичко това майка му най-сетне ще престане да се държи с мен като с удобен банкомат и да ме притиска при всяка възможност.
Колко наивно съм се лъгала.
Още на следващия ден Стефка Каменар се обади. Толкова настоятелно и рано, сякаш имаше вътрешен часовник, настроен специално за новини около парите ми. Тъкмо бях изплакнала чашата и подсушавах ръцете си, когато чух гласа на Данаил Яворов в хола:
— Да, мамо, на Полина ѝ остана наследство. Да… почти три милиона лева.
Оттам нататък всичко се разви по познат сценарий.
— Данаиле, запомни добре — жилището трябва да е на името и на двама ви! Това е вашият дом, не нейна лична прищявка!
Бях застанала на прага на кухнята и слушах. Той беше пуснал високоговорителя — първата му сериозна грешка.
— Мамо, но все пак това са нейни пари, наследство…
— И какво от това? — изсъска тя. — Нали и ти си събирал! Вие сте семейство! Или искаш утре да те изхвърли, ако ѝ хрумне?
Точно тогава нещо в мен се размести. Не рязко — бавно, но необратимо.
— Ще регистрирам апартамента на мое име — казах спокойно, без да повиша тон.
Данаил се обърна към мен така, сякаш току-що съм го ударила.
— Полина, защо така? Хайде да поговорим нормално…
— Решението ми е взето. Жилището ще бъде мое.
И затворих вратата на кухнята след себе си.
Истината е, че това беше само първата пукнатина.
През следващите седмици в дома ни цареше студ, който нямаше нищо общо с радиаторите. Данаил се движеше напрегнат, отговаряше кратко, сякаш аз лично съм му провалила бъдещето. Майка му звънеше всеки ден, понякога и по два пъти. Чувах как той поемаше дълбоко въздух преди да вдигне, но пак отговаряше. И всеки разговор неизменно стигаше до това колко съм „неблагодарна“ и „прекалено самостоятелна“.
А през това време аз обикалях и гледах апартаменти.
Попаднах на чудесен тристаен — седемдесет квадрата, нова сграда, спокоен квартал, близо до метрото. Отидох сама — Данаил отказа.
— Щом така или иначе ще го водиш на свое име, върви без мен — отсече той.
Болеше. Но стиснах зъби.
Вече знаех, че връщане назад няма.
Банката одобри кредита изненадващо бързо. Когато му съобщих, той само попита:
— Значи всичко вече си решила?
— Да.
— И дори не пожела да чуеш какво мисля?
— Ако бях попитала, пак щях да чуя гласа на майка ти, не твоя.
Той замълча.
Преместихме се в края на януари. Три дни валеше без прекъсване, сякаш самият град оплакваше брака ни предварително.
Апартаментът беше прекрасен — светли стени, големи прозорци, истинска кухня, отделни стаи. Почти като от онези интериори, които блогърите показват онлайн. Тичах от стая в стая, мислех къде ще е диванът, къде етажерките, избирах място за фикуса. Да, купих си фикус — за себе си, като символ на новото начало.
А Данаил…
Той се движеше като наемател. Мълчеше. По нощите се взираше в телефона. Уикендите изчезваше при майка си.
Отначало си казвах, че ще свикне. После — че просто му трябва време. Накрая — че преувеличавам.
Но една вечер, докато пържех зеленчуци, той проговори.
