— Сериозно ли току-що го изрече? — гласът на съпруга ми пресекна и загрубя, сякаш му бях обявила открита война.
Данаил Яворов беше застанал в средата на кухнята, подпираше се на облегалката на стола и ме гледаше така, все едно преди минута съм запалила дивана от детството му.
— Напълно сериозно, — отвърнах равномерно, макар че пръстите ми трепереха. — Апартаментът ще бъде записан на мое име.
Тишината се разля тежка и враждебна. Отвън януарският дъжд се изливаше на тласъци — лепкав и студен, никак не приличащ на истинска зима. Вътре обаче напрежението беше по-нажежено от радиаторите.
Той прокара нервно длан през косата си:
— Осъзнаваш ли изобщо какво говориш? Това трябва да е нашият дом!
— Наш ли? — усмихнах се криво. — Майка ти вече втори ден ми обяснява по телефона, че „истинските съпруги“ умеят да споделят. А за мен изведнъж се оказа, че имам „крайно егоистичен характер“. Така че да — разбрах всичко пределно ясно.
Данаил стисна юмруци:
— Недей така. Мама просто се тревожи.
— Разбира се, — казах и отворих хладилника, за да си налея вода. — Тревожи се толкова много, че ми звъни по-често от теб. И във всеки разговор уж между другото пита: „А Полина със сигурност ще те впише като съсобственик, нали?“
Той се обърна с гръб. Това беше достатъчен отговор.
Такъв беше нашият „сутрешен диалог“. И това дори не беше основната част, а само загрявката.
Истината е, че всичко започна още през есента. Живеехме в малко наето жилище в покрайнините на Пловдив — стара панелка с постоянни течения, съседи отгоре, които обожаваха да пробиват в неделя, и вечен шум от хладилника, сякаш се готвеше за изстрелване в космоса. Малко над трийсет квадрата, в които всичко ехтеше.
Аз свикнах. Свекървата — никога.
— Данче, ти наистина ли живееш тук? — питаше тя всеки път, когато идваше „само за минутка“. — Тук въздухът не стига!
Мълчах. Данаил също. Понякога само вдигаше рамене — временно било, докато съберем средства.
И двамата работехме: той като инженер в строителна фирма, аз — икономист в малка компания. Не гладувахме, но и излишък нямаше. Две години стягахме коланите за жилищен кредит, като заделяхме по десет хиляди лева всеки месец. Накрая бяхме натрупали честно спестени четиристотин хиляди лева и си мислехме, че оттук нататък ще е по-леко.
Тогава, като гръм в сивия януари, се обади нотариусът.
Наследство. Почти три милиона лева.
Телефонът едва не падна от ръката ми.
Възрастна жена — далечна роднина по майчина линия, която бях виждала не повече от два пъти в живота си, беше оставила всичко на мен. Причината? Някога бях минала през болницата да я видя. Само веднъж. За половин час.
Звучи абсурдно, нали? Тридесет минути — и последствия за години напред.
Разказах на Данаил същата вечер. Той ме прегърна и започна да ме върти из кухнята като дете, получило най-желаната играчка.
— Полина, разбираш ли какво означава това? Най-после можем да си купим истинско жилище! Не тази кутия… можем да вземем дори тристаен!
И аз се радвах тогава, искрено вярвайки, че това щастие ще ни сближи още повече и че най-трудното вече е зад гърба ни.
