Тя продължи мисълта си без да повишава тон, но думите ѝ режяха ясно:
Точно такъв син сте отгледали – пазен от всяка буря, оправдаван за всяка грешка, освободен от труд и отговорност. Всичко му беше позволено, всичко му беше простено. А на мен ми се падна нещо друго – независимостта.
— Но вие сте сама… — прошепна Пенка Любомирова, сякаш това беше присъда.
— И това е прекрасно, — отвърна Зорница Пловдивска без колебание. — Знаете ли какво означава да се събудиш сутрин и да не трепериш дали някой ще намръщи лице заради закуската? Да си купиш нещо и никой да не те поучава колко си разточителна? Да останеш до късно на работа и да не бързаш към печката, защото „мъжът трябва да се прибере на готова маса“?
Гласът ѝ стана по-уверен, по-твърд.
— Това се нарича да живееш своя живот. А не да обслужваш чуждия.
В погледа на Пенка Любомирова проблесна отчаяна молба — за разбиране, за прошка, за поне малко облекчение на тежестта, която носеше.
— А аз какво да правя сега? — попита тя със задавен глас. — Как се живее с това?
— Това беше ваш избор преди трийсет години, — отвърна спокойно Зорница. — Сега остава да понесете последиците.
Тя се наведе към вратата на колата.
— Желая ви всичко добро.
Вратата се затвори с глух звук, а автомобилът бавно потегли от бордюра. В огледалото за обратно виждане за миг се появи приведена фигура под проливния дъжд, останала сама пред входа. Зорница не се обърна отново.
У дома тя подреди покупките си без бързане и отвори лаптопа. Телефонът избръмча — ново съобщение от клиент. Нов проект, достойно заплащане, интересна тема. Никой не попита колко ще спечели и за какво ще похарчи парите.
Навън дъждът продължаваше да шуми, а в апартамента цареше топлина и тишина. Нямаше определен час за вечеря, нямаше мърморене за сметки, нито разпити къде е била и с кого е говорила.
Зорница отвори празен файл и започна да пише. Пръстите ѝ се движеха леко по клавиатурата. Любимата ѝ работа, домът, в който тя решаваше всичко, и живот, който не беше длъжна да споделя против волята си.
Нов сигнал от телефона — приятелка я канеше на театър през уикенда. Някога би отказала с познатото оправдание. Сега написа кратко:
„Разбира се, идвам.“
Дъждът навън се усилваше, но вътре беше светло и уютно. Зорница се усмихна на мислите си и продължи да работи. Утре щеше да бъде нов ден — неин ден, изживян така, както тя избира.
