— Че добрите съпруги не тормозят мъжете си за дреболии. Че проявяват разбиране, затварят очи за много неща. Че истинската жена гради уют, а не мрънка и не настоява, — изреди Зорница Пловдивска без повишен тон. — И още, че разводът е срам за жената, но не и за мъжа. Нали така ме поучавахте?
Пенка Любомирова сведе поглед, сякаш думите тежаха повече от тишината.
— Помня, — изрече тя едва доловимо.
— Тогава живейте с последиците от тези съвети, — каза Зорница спокойно.
Вътре в колата въздухът се сгъсти. Пенка стискаше дръжките на чантата си, без да вдигне глава.
— Зорнице, исках… да поискам прошка.
— За какво точно?
— Че те обвинявах за развода. Че говорех, че си лоша съпруга, че не умееш да се разбираш с мъжа си.
Зорница се обърна към нея с цялото си тяло.
— А сега как мислите?
— Сега разбирам, че ти просто първа не издържа, — Пенка най-сетне я погледна. — Аз го възпитах така. Цял живот го прикривах, спасявах от последствията. Той никога не се научи да носи отговорност.
— Знаехте какво правите. Просто на мен ми се падна да плащам цената, — отвърна Зорница.
Пенка трепна, сякаш думите я удариха.
— Права си. Но си мислех… че го защитавам. Че това е майчина любов.
— Майчината любов е да научиш детето си да живее самостоятелно. А вие го научихте да живее на чужд гръб.
Репликата прозвуча рязко. Пенка се сви в седалката.
— Простете ми, — прошепна тя. — Не осъзнавах какво причинявам. Не вярвах, че ще стигнем дотук.
— Осъзнавахте. Просто последствията ви изглеждаха далечни.
Навън закапа ситен дъжд. Пенка отвори вратата, но се поколеба да слезе.
— А ти… щастлива ли си сега?
— Спокойна съм.
— Не ти ли липсва семейството? Мъжът ти?
— Какво да ми липсва? Виковете? Упреците? Постоянното усещане, че всичко правя погрешно?
Зорница запали двигателя и равномерният му шум запълни паузата.
— Но ти го обичаше…
— Обичах човека, който можеше да стане. Не този, който беше.
Пенка слезе, но остана до отворената врата, мокрейки се под дъжда.
— Може ли да се качиш? Да изпием по чай, да поговорим… Ще кажа на Данаил Балкански, че съм те срещнала.
— Не.
— Той ще се зарадва, честно…
— Съмнявам се. Едва ли ми е простил, че си тръгнах първа.
Настъпи пауза. Дъждът се усили.
— Пенка Любомирова, — произнесе Зорница тихо, — вие получихте точно онзи син, когото самата вие възпитахте, и с това изречение разговорът естествено достигна до своята неизбежна граница.
