сякаш беше ударена.
— Той… се върна да живее при мен. След вашия развод. Мислех, че е за кратко — докато си намери работа.
— И какво излезе накрая?
— Доведе едно момиче. Каза, че вече му е жена.
— Нищо не е узаконено, — побърза да уточни Пенка Любомирова. — Няма брак, няма документи. Просто съжителстват.
Зорница Пловдивска леко наклони глава. Препълнен автобус профуча край тях, без да спре.
— Качвайте се, ще ви закарам.
— Не искам да ви създавам неудобство…
— Влизайте, казах.
Вътре в колата се усещаше аромат на нов салон, примесен с едва доловим парфюм. Пенка Любомирова се настани предпазливо върху кожената седалка, като оглеждаше купето с несигурен поглед.
— Садова, номер седемнадесет, — прошепна тя.
Зорница кимна. Същият апартамент, в който три години наред миеше подове през уикендите, вареше тенджери с чорба за всички и преглъщаше забележките на свекървата, че „добрата съпруга не изнервя мъжа си“.
— Още ли живеете там?
— Сега сме четирима, — в гласа на Пенка прозвуча жлъч. — Тя разбута всичко, изхвърли саксиите ми. Казала, че само събирали прах.
На светофара Зорница се обърна към нея.
— И вие търпите това?
— А какво друго? Син ми е.
— Пораснал син.
— Пак си е мой, — устните ѝ се свиха. — Макар че… вече тя нарежда. Дори чай не си правя без да питам, в собствения си дом.
Колата потегли. Погледът на Зорница беше вперен напред, но слухът ѝ не изпускаше нито дума.
— А той? Работи ли?
— Загуби работата си месец след като я доведе. Шефът му се заяждал, поне така твърди. Сега по цял ден лежи и цъка по телефона. А тя иска пари от мен — за храна, за сметки.
— И вие давате?
— Пенсията ми е нищожна, но какво да правя? Да ги изхвърля на улицата ли?
Зорница замълча. Спомни си как същата тази жена я поучаваше да „не пере кирливи ризи навън“ и да „стои до мъжа си в тежки моменти“.
— Най-болезненото знаете ли кое е? — продължи Пенка, сякаш преливаше. — Тя е млада, хубава. Мислех, че заради нея ще се промени, ще започне работа, ще се стегне. А той е същият. Лежи и чака да го обслужват.
— Както и преди.
— Същият, — тихо призна Пенка Любомирова.
Спряха пред познатия вход. Зорница не побърза да се сбогува.
— Помните ли какво ми говорехте за добрите жени? — попита тя спокойно, оставяйки въпроса да увисне във въздуха.
