Касата за самообслужване изписука настойчиво и протяжно, сякаш нарочно дразнеше. Зорница Пловдивска прокара консервата с маслини през скенера и протегна ръка към терминала. Зад гърба ѝ някой изруга нетърпеливо.
— Къде, по дяволите, се натиска тук?
Зорница се обърна — и застина. На съседната каса стоеше Пенка Любомирова, объркана, с пръст, който хаотично докосваше екрана. Посивялата ѝ коса беше набързо прихваната, якето — износено, а в ръцете стискаше евтина чанта. Същата жена, която преди три години я беше нарекла лоша съпруга.
Две минути неловка тишина. Пенка Любомирова я позна първа.
— Зорница? — гласът ѝ потрепери. — Наистина ли си ти?
— Здравейте, Пенка Любомирова.
Без да показва колебание, Зорница приключи плащането си. Новото палто подчертаваше фигурата ѝ, кожената чанта стоеше в количката до продуктите, които вече купуваше без да брои стотинките.
Бившата ѝ свекърва я огледа внимателно — спретнат маникюр, отпочинало лице, никаква следа от изтощената жена, напуснала семейството им преди две години с една-единствена чанта.
— Да помогна ли? — кимна Зорница към терминала.
Пенка Любомирова се дръпна леко. Зорница бързо плати и нейните скромни покупки — хляб, мляко и най-евтините кренвирши. Някога не би обърнала внимание, но сега неволно сравни съдържанието с това в собствената си количка.
— Благодаря — промърмори Пенка Любомирова. — Преди Данаил Балкански ми помагаше с тези машини, а сега…
Прекъсна се, бузите ѝ пламнаха.
Излязоха почти едновременно. Зорница се запъти към лъскавата си нова кола. Пенка Любомирова спря до спирката, обърна се и я посочи с поглед.
— Сама ли я купи?
— Сама. Работя като копирайтър, от вкъщи.
— Сигурно е удобно… все у дома?
— Много. Никой не ми нарежда.
Последните думи прозвучаха с едва доловим акцент. Пенка Любомирова разбра намека и отмести очи.
Автобусът не идваше. Двете стояха мълчаливо, разменяйки кратки погледи. Зорница подреждаше торбите в багажника без бързане. Някога винаги тичаше — да се прибере, да сготви, да пере, да чисти. Сега нямаше закъде да бърза. И това ѝ носеше истинско удоволствие.
— Как си? — попита накрая Пенка Любомирова.
— Добре. А вие?
Въпросът увисна тежко. Пенка Любомирова се взираше в асфалта, стискайки дръжките на чантата.
— При мен… е трудно напоследък.
— А Данаил Балкански как е?
Гласът на Зорница беше равен, без любопитство, и при тези думи Пенка Любомирова видимо трепна, сякаш подготвяйки се за отговор.
