Мълчанието се проточи за миг, натежало от неизказани обвинения и стара умора, натрупвана с години.
— Кирил! — Жанета Калинова рязко се изправи от креслото. — Чуваш ли как ми говори? Ще стоиш ли така безучастно? Кажи ѝ нещо!
Погледнах към съпруга си. По лицето му се редуваха колебание, неловкост, раздразнение и някакъв срам, който не успяваше да скрие. Ясно се виждаше как вътрешно се лута между майка си и мен, и за секунда дори ми стана жал за него. Само за секунда — докато не си припомних думите му за „новата стопанка“ у дома.
— Росица… — промълви накрая той, сякаш всяка сричка му струваше усилие. — Мама просто искаше да помогне. Ти приемаш всичко прекалено лично.
— Прекалено лично ли? — гласът ми прозвуча по-високо, отколкото очаквах. — Кирил, събуди се! Тя е готова да изхвърли вещите ми, да подреди живота ни по свой вкус, а ти наричаш това грижа?
— Не желая да се меся във вашите спорове — намеси се Жанета с изражение на дълбоко наранен човек. — Но, Кирилчо, нали ти казвах — тя не те цени. Може би наистина е по-добре да си тръгнем. Ще отидем при Лилия Соколова, тя сама ни покани.
Замръзнах. Значи е имало резервен план. Тогава за какво беше целият този театър?
— При Лилия? — повторих бавно. — Тоест имате къде да отседнете?
— Не ти влиза в работата! — сопна се Жанета, но думите вече бяха изречени.
— Мамо… нали ми каза, че Лилия е на вилата до есента… — объркано подхвърли Кирил.
Погледът на Жанета затрептя, местеше се от него към мен.
— Ами… вчера се обади… предложи ни ключовете…
— Мамо… — гласът на Кирил внезапно стана твърд. — Всичко това ли си измислила? И за теча също?
— Как смееш?! — тя притисна длан към гърдите си. — Родният ми син да се съмнява в мен! Таванът ми се срути! Можеш сам да отидеш и да видиш!
— Ще проверя — спокойно отвърна той, вадейки телефона си. — Още сега ще се обадя на Тихомир Богданов да мине и да погледне.
— Не! Няма нужда! — тонът ѝ рязко се промени. — Добре… признавам… таванът е наред. Но нормално ли е майка да остава сама на тези години? Синът е длъжен да се грижи за майка си!
Гледах сцената с празнота някъде дълбоко в себе си. Пет години брак, а все още не бях осъзнала докрай мащаба на манипулациите, с които Жанета управляваше собствения си син… и колко лесно той ѝ го позволяваше.
— Винаги съм се грижил за теб и ще продължа — каза Кирил по-тихо, но уверено. — Само че не по този начин. Не чрез лъжи. И не като разрушавам собственото си семейство.
Жанета размаха ръце възмутено:
— Какво семейство?! Тя дори не те обича! Нормална снаха щеше да се радва на свекърва до себе си — помощ щеше да приеме, съвети да слуша! А тази мисли само за апартамента си!
— Мамо… стига вече — гласът му звучеше едновременно уморен и решителен. — Росица е права: идването ти трябваше да се обсъди предварително. И нямаше право да пипаш вещите ѝ без разрешение.
— Значи застана на нейна страна?! Заряза майка си заради тази… тази…
— Достатъчно — прекъсна я той. — Росица е моя съпруга. Обичам ви и двете, но сега ти грешиш.
Изненадата ми беше пълна — обикновено в такива моменти Кирил избираше мълчанието или бягството от конфликта, прикрито като неутралитет, което на практика означаваше съгласие с майка му.
— В такъв случай… тръгваме си! Веднага! — Жанета скочи от мястото си. — Стягай се! Сега!
— Ние ли? — повтори Кирил.
— Разбира се! Няма да те оставя тук сам с нея! Отиваме при Лилия — тя отдавна ни чака! Ще видиш, ще заживеем спокойно, без тези модерни прищевки!
Мълчах и го гледах право в очите — моментът на истината беше настъпил и всичко зависеше от решението, което щеше да вземе точно сега.
Кирил премести поглед от майка си към мен и обратно, а изражението му бавно започна да се променя, сякаш за първи път виждаше случващото се без илюзии и оправдания.
