Разбрах, че по-нататъшните опити да изглаждам нещата са напълно безсмислени.
— Разбира се, че ще помогнем да се справите с трудната ситуация — отвърнах сдържано и запазих външно спокойствие. — Но поне можеше да ни уведомите предварително…
— Стига си се вкопчвала в този разговор! — избухна неочаквано Кирил Калинов. — Майка ми е в затруднение и сме длъжни да ѝ съдействаме, без излишни спорове! От този момент тя ще води тук, така че свиквай!
В стаята падна тежка, задушаваща тишина. Жанета Калинова се усмихна доволно, а в мен се надигна горчиво възмущение. Не самото ѝ нанасяне ме разстрои — има моменти, когато човек трябва да подаде ръка на близките си. Това, което ме нарани, беше начинът, по който Кирил го заяви, и особено думите му. „Тя ще е главната.“ В жилището, което е мое.
— Какво означава „главната“? — прошепнах, едва чуваемо.
— Точно това, което чу — изправи се Жанета с надменен вид. — Аз ще се грижа за реда, ще готвя както трябва. Защото тук винаги е разхвърляно, а храната ви е… меко казано странна.
— Майка ми знае по-добре как се поддържа дом — побърза да я подкрепи Кирил. — Тя има опит. И не забравяй, че е моя майка — очаквам уважение към решенията ѝ.
Краката ми омекнаха и се отпуснах на стола. В гърлото ми заседна буца. Никога досега Кирил не беше говорил с мен по този начин. Дори когато сме имали разногласия, той винаги запазваше умерен тон. А сега сякаш гледах напълно различен човек.
— А, и още нещо… — продължи Жанета, окуражена от подкрепата му. — Прегледах гардероба ти днес. Половината дрехи са за изхвърляне — само заемат място. А тези картини… — махна с ръка към моите акварели, — трябва да се махнат. Нямат никакъв вкус.
— Вие сте ровили в личните ми вещи? — гласът ми трепереше от недоумение.
— Не са само твои — отсече тя рязко. — Наши са. Казах ти вече — аз съм стопанката тук.
Нещо в мен прещрака. Изправих се, отидох до шкафа с папките и извадих документите. Отворих ги спокойно и извадих удостоверението за собственост.
— Погледни внимателно — подадох листа на Кирил. — Тук фигурира единствено моето име. Този апартамент е мой. Оставен ми е от Донка Софийска. Следователно аз решавам кой и как управлява дома.
Жанета пребледня и се обърна рязко към сина си:
— Кириле… какво значи това? Ти ми каза, че жилището е на твое име!
Той се смути, наведе поглед и измърмори:
— Ами… мислехме да го прехвърлим по-късно… така и не стигнахме дотам…
— Значи живееш на гърба на жена си? — възкликна тя възмутено. — Като някакъв приживял се квартирант?!
— Мамо, стига… — Кирил най-сетне ме погледна право в очите. — Росица… това е формалност. Нали сме семейство… всичко е общо…
— Да, Кириле, семейство сме — отвърнах тихо, но уверено, усещайки яснота в мислите си. — И никога досега не съм изтъквала, че апартаментът е мой. Но сега майка ти претърсва вещите ми, разпорежда се и ми налага правила в собствения ми дом… а ти мълчаливо одобряваш.
Той объркано промълви:
— Просто исках да ѝ помогна…
— Помощта може да изглежда по различен начин — прекъснах го. — Но да ѝ отстъпиш водещото място тук е нещо съвсем друго.
Обърнах се към Жанета:
— Нямам нищо против да останете временно при нас — докато тече ремонтът или докато си намерите друго място. Но само ако се спазват ясни граници: без намеса в брака ни и без своеволия относно дома и личните ми вещи.
Тя изсумтя презрително:
— Да не съм полудяла, че да се унижавам така?! Това си е чист опит да ме изгониш! Отдавна мечтаеш да ни скараш с Кирил!
Поклатих глава бавно:
— Това не е вярно… Пет години търпях вашите заяждания, забележки и непоискани съвети… стараех се да запазя спокойствие и мир, но явно за някои хора това никога не е достатъчно, а границите им изглеждат като покана да бъдат прекрачвани.
