Десислав продължи да се гърчи в опит да замаже положението, но Полина Руменова вече бе решила, че е време да сложи точка на фарса.
— Просто имам по-нестандартно чувство за хумор — изсмя се той нервно. — Ха… ха…
— О, наистина е впечатляващо — отзова се Полина с отчетливо спокоен, почти тържествен глас. — Десислав е убеден, че храната се самозарежда в хладилника, като гъби след летен дъжд. А да се дават пари за нея — това вече е разточителство. Заповядайте, Найден — кимна тя към масата. — Това е менюто, одобрено лично от вашия водещ анализатор. Стриктно по бюджет.
Десислав изскочи от стола си толкова рязко, че краката му изскърцаха по пода.
— Ти напълно ли си полудяла?! — изписка той, изтънявайки гласа си до истерия. — Излагаш ме! Пред ръководството!
— Аз ли? — Полина повдигна вежди с искрено недоумение. — Просто изпълних заданието. Ти определи лимита и целта: „Салата от нищо“. Ето я — салата, създадена от реалността. Добър апетит.
В този миг входната врата щракна. В антрето се появи Жанета Пловдивска — с ключовете си, както винаги. Явно бе решила да провери как младото семейство се справя с „домакинството“. В ръцете си носеше огромна тенджера, увита в кърпа, а въздухът мигом се изпълни с аромат на истинска, домашна храна.
Свекървата огледа сцената с бърз, оценяващ поглед.
— О, чудесно съм улучила момента! — възкликна тя бодро. — Какво е това, Десислав? Представяне на нова финансова стратегия?
Найден Ковач избухна в смях — дълбок и заразителен, такъв, че всички се обърнаха към него.
— Жанета, вие сте истинско спасение! — той се надигна. — Десислав, взимай пример от жена си и майка си. С подобни „икономии“ няма да стигнеш дори до края на тримесечието, камо ли до стабилен бизнес.
Десислав остана в средата на стаята с отворена уста — човек, свикнал да дирижира всичко, но внезапно изхвърлен от собствената си пиеса.
Вечерта приключи неочаквано топло. Найден с апетит похапваше от пелмените на Жанета, сипеше похвали към Полина и демонстративно не забелязваше Десислав, който се бе свил в ъгъла и дъвчеше суха коричка хляб — единственото останало „ядливо“.
След като гостите си тръгнаха, Десислав събра смелост и опита да предизвика скандал.
— Ти си… ти си чудовище — прошепна злобно. — Подложи ме! Това няма да ти го простя. Трябваше да се оправиш някак!
Полина без дума отвори гардероба и извади неговия куфар.
— Какво правиш? — той застина.
— Оправям се. Но от твоя живот — отвърна спокойно тя. — Апартаментът е мой. Така че ти ще трябва да се оправяш другаде. Отивай при майка си.
— При майка ми? — повтори той объркано. — Тя… тя няма да ме приеме…
Жанета, която тъкмо довършваше съдовете, се обърна, избърсвайки ръце в кърпата.
— Как да не те приема? Разбира се, че ще те приема. Само че на вилата. Оградата е клекнала, лехите чакат копане, а магазинът е на километри. Ще усъвършенстваш умението да материализираш храна от въздуха. Един месец там — и ще отслабнеш, и ще поумнееш.
Погледът на Десислав прескачаше между майка му и Полина. Малкият му подреден свят се разпадаше пред очите му.
— Но аз… работя… не мога да отида на вилата… — промълви той жално.
— Ще работиш дистанционно — усмихна се Жанета. — Само че интернетът ти е спрян. Малка икономия. Ще пращаш писма с гълъби. Нали си ни експерт по нестандартни решения?
Час по-късно Десислав Колев напускаше апартамента с един куфар и пакет макарони от Полина „за първите дни“. Изглеждаше смален и изгубен — сякаш високомерната му увереност се бе изпарила напълно.
Полина Руменова затвори вратата тихо, но решително.
За първи път от много време тя се усмихна истински. След цял месец отново се чувстваше не като домакиня или „прахосница“, а като свободна, щастлива жена — такава, която току-що бе спечелила най-важната битка в живота си. Хладилникът вече не изглеждаше празен. В него можеше да се появи всичко необходимо и хубаво — без чужди поучения за „правилна икономия“ от хора, чиито аргументи бяха по-дупчести и от джобовете им.
