Полина Руменова избра да не отговаря на тази демонстрация. Мълчанието ѝ се превърна в ежедневна стратегия: на обяд се хранеше в службата, а вечер у дома се задоволяваше с чай, сякаш кухнята беше временна демилитаризирана зона.
На третия ден истината излезе наяве без никаква дипломатичност — хладилникът разтвори врати и показа безсрамната си същност: стерилна, почти музейна празнота, в която можеше да се изложи само светлината на лампичката.
Сутринта започна с трясък. Десислав Колев шумно прерови рафтовете, все едно очакваше отнякъде да изпадне спасение.
— Полина! — извика той от кухнята. — Абе… къде е… онова… сервелатът?
— В магазина, Десислав — долетя гласът ѝ от спалнята, докато тя внимателно разнасяше крем по лицето си. — В същия, в който цените са чиста художествена измислица.
Той се появи на прага вече осезаемо по-малко величествен. Брадата му пробиваше като тревога през остатъците от самодоволство, а стомахът му издаваше звуци, достойни за строителна техника.
— Айде стига сме се цупили. Вчера се забавих в офиса и забравих да поръчам храна. Направи ми поне яйца — бързам.
Полина го погледна спокойно.
— С какво? Яйцата свършиха още във вторник.
— Как така свършиха? — възмути се искрено той. — Те винаги са там! Във вратата!
— Защото аз ги слагам там, скъпи — отвърна тя равнодушно. — Не се появяват сами. Нямат крака.
Десислав присви очи и смени тактиката.
— Просто ми правиш напук. Сигурно имаш скрити запаси. Всяка свястна домакиня държи нещо за черни дни — ориз, консерва…
С внезапен устрем той се хвърли към шкафа с бакалията, отвори вратичката и ликуващо извади буркан.
— Ето! Елда! Казах ти! Сега ще я сваря и ще видиш!
Полина дори не се обърна.
— Десислав, това е храна за папагал… който го няма вече две години. Ползвам буркана за сол. Едра.
Той застина. Бавно разви капачката, потопи пръст и го доближи до устата си. Реакцията беше мигновена: изкашля се, изпусна буркана и солта се изсипа като лавина върху чорапите му.
Така го намери тя — насред бял солен хълм, зачервен и объркан, като полярен изследовател, изоставен на леден къс без връзка със света.
Същата вечер телефонът звънна. Обаждаше се Жанета Пловдивска — свекървата.
— Полина, злато! — изчурулика гласът ѝ. — Как сте? Десислав ми звъня днес, искаше да му услужа с малко пари до заплата. Каза, че си го сложила на диета… шегуваше се, ама нещо тъжно му звучеше гласът…
Полина се усмихна леко.
— Жанета, провеждаме научен експеримент. Десислав проверява теорията, че храната се материализира у дома чрез силата на мъжката мисъл.
От другата страна настъпи кратка пауза, след което се чу плътен, заразителен смях.
— Ах, този глупчо… същият като баща си! И той мислеше, че прахът се самоунищожава… докато не заминах за месец. Върнах се — а вкъщи пътечки между прашните преспи. Дръж се, миличка! Ако стане тежко — ела при мен на вареники и пелмени. Него няма да го пусна — да се учи на живот!
Този разговор подейства на Полина като морална инжекция. Но Десислав не беше от хората, които се предават тихо. Нараненото му его настояваше за реванш и той скоро го формулира — хитър, социален удар със закъснител.
В петък вечерта се прибра сияещ като празнична украса, а в ръката му подрънкваше малка торбичка със стъклено съдържание.
— Полина! — обяви тържествено още от вратата. — Утре ще имаме гости. Найден Ковач идва със съпругата си!
Книгата почти се изплъзна от ръцете ѝ — Найден беше началникът на Десислав, човекът, от когото зависеха бонусите му, позицията му и цялото му професионално бъдеще, а напрежението във въздуха ясно подсказваше, че това посещение далеч не е просто приятелска визита.
