Полина Руменова беше застанала до прозореца и наблюдаваше зимната панорама на Стара Загора, докато машинално въртеше венчалния пръстен около пръста си. Върху кухненската маса се бе разстлал касов бон от супермаркета – дълъг, ослепително бял, приличаше на знаме на безусловна капитулация и се виеше между захарницата и изстиналата наполовина чаша кафе.
Срещу нея седеше съпругът ѝ, Десислав Колев, и с изражение на следовател по особено тежък случай разчиташе редовете на хартийката. Той притежаваше онзи тип безупречна, почти лъскава външност, която с годините не губи блясък, а напротив – натрупва самоувереност до дразнещи нива.
— Наистина ли си дала четиристотин лева за сирене? — веждите му подскочиха толкова високо, че почти се сляха с косата. — Полина, това си е чист грабеж посред бял ден. Какво следва — да храним мишките с деликатеси? Четох анализ на един икономист: тия „истинските“ сирена нямали никаква разлика от заместителите. Маркетингови трикове, нищо повече.
Полина пое дълбоко въздух. Започваше се. Поредната лекция от човек, който не беше стъпвал в магазин от времената, когато хората са разменяли яйца за картофи.
— Десислав, не е цяло сирене за толкова пари. Двеста грама е, и то намалено — отвърна тя с премерено спокойствие. — А онова, което наричаш „продукт“, се разтича заедно с чинията.
Той се усмихна самодоволно и се облегна назад, сякаш току-що беше спечелил спор без усилие.
— Проблемът е, че не умееш да водиш домакинството рационално. Жената трябва да е пестелив пазител на огнището, не прахосница. С правилен подход разходите се режат наполовина. Храната по принцип трябва да струва стотинки — стига да знаеш откъде. Ти просто не желаеш да си правиш труда.
— Не желая? — в Полина проблесна студена ярост. — Чудесно. Щом си такъв експерт по семейни финанси, обявявам пауза: цял месец аз не влизам в магазин. Живеем с твоите „тайни източници“ и с блестящия ти ум.
Десислав изпъчи гърди и оправи яката си.
— Детска работа! Ще ти покажа как действа истински мъж. Обзалагам се, че след седмица сама ще ме молиш за уроци по икономия. Поръчка онлайн, промокод, и дори ще останат пари за бира!
Без да каже дума, Полина взе касовия бон, намачка го на топка и го запрати право в коша.
— Ще видим… Само едно условие: без оплаквания пред майка ти и без да искаш помощ.
— Моля ти се, каква помощ! — махна той с ръка и сграбчи телефона. — Сега ще намеря код… куриерите сами ще се наредят!
Пръстите му затракаха нервно по екрана, докато мърмореше за „некомпетентни жени“ и „системни сривове“. Полина се облегна на касата на вратата.
— Деси… този код е изтекъл вчера… и важеше само за първа поръчка преди три години — напомни тя тихо.
Той застина, с пръст над дисплея. За миг лицето му се изкриви от раздразнение като на дете без сладолед, но почти веднага самоуверената маска се върна.
— Глупости! Това беше тест! Важна е стратегията!
С рязък жест той размаха ръка, телефонът се изплъзна и с глухо плясване се приземи право в купата с овесена каша. Пръски полетяха навсякъде и опръскаха идеално изгладената му риза.
Десислав остана седнал, целият в каша — жив паметник на неконтролируемата самонадеяност, издигнат насред кухнята, сякаш преди основен ремонт.
Първите два дни заприличаха на проточила се дипломатическа обсада: Десислав демонстративно дояждаше чорбата, сготвена от Полина още преди техния „велик конфликт“, и при всяка лъжица театрално въртеше очи, показвайки колко му е вкусно и колко напълно независим е той, което постави началото на напрежение, обещаващо да се задълбочи в следващите дни.
