— Олеле, страхотно! — Дарина Балканска плесна с ръце. — Лилия, ти си злато! Радослав, хайде, товарим!
— Почакай малко, Радославе — обадих се спокойно, без да повишавам тон.
Върху най-горната щайга сложих сгънатия лист.
— Какво е това? — усмихна се Дарина. — Някаква рецепта ли?
— Не. Разчет.
Усмивката ѝ се стопи, сякаш някой я изтри с гъба.
— Шегуваш се, нали?
Разгънах листа и го задържах така, че и двамата да виждат.
— Тук са преките разходи. Всички касови бележки съм запазила. Тук — вода, торове. А ето тук — трудът ми. По най-ниската възможна ставка.
Настъпи тягостна тишина. Дори косачката от съседния двор изведнъж замлъкна, сякаш и тя слушаше.
— Ти… ти сериозно ли ще искаш пари от роднини? — гласът на Дарина се изостри.
— Не заради роднинството, Дари. А заради труда ми и семейните ни средства. Бюджетът ни не е бездънен, за да финансираме нечие „домашно хапване“.
Радослав рязко дръпна ръцете си от щайгата.
— Еха… това вече е прекалено, Лилия.
— Ние идваме с добро, а вие ни пробутвате сметка? Дребнаво е. Колко са там? Осем хиляди? Подави се с тия краставици!
— Радославе, стига! — сряза го Дарина, но погледът ѝ към мен вече беше открито враждебен. — Лилия, ти изобщо осъзнаваш ли какво правиш? Ние сме семейство! При нас винаги всичко е било общо. Майка даваше, баба даваше…
— Майка ви даваше, защото вие удобно се бяхте настанили на врата ѝ — намеси се неочаквано Христо Велизаров.
Той стоеше на стълбите на верандата, подпрян на парапета, и гледаше сестра си с тежък, уморен поглед.
— А ние с Лилия работим. Попита ли я поне веднъж как я боли кръстът след онези трийсет буркана? Предложи ли помощ? Ако беше дошла напролет — да прекопаеш лехите. Или сега — да измиеш бурканите. Тогава щеше да е без пари. По семейному.
Думите му паднаха като удар. Христо никога не се противопоставяше на сестра си. Обикновено мълчеше, отстъпваше, сменяше темата. А сега изрече всичко наведнъж.
Дарина отвори уста, после я затвори. Лицето ѝ пламна на петна.
— Аха! — изкрещя тя. — Значи ни вадите очите с „труд“? Чудесно! Не ни трябват вашите подаяния! В магазина ще си купим! Тръгваме, Радослав!
Тя се завъртя рязко, едва не си изкълчи глезена, и пое към колата. Радослав ядно изплю камъче на алеята, хвърли ми тежък поглед и я последва.
Вратите се затръшнаха. Двигателят изръмжа. Белият джип потегли рязко, чак чакълът се разпръсна настрани и едно камъче иззвъня по оградата.
Останахме до щайгите. Четири касетки с подбрани зимнини, в които бяха вложени дни труд и търпение.
— Е, това беше — каза глухо Христо. — Скарахме се. Сега майка ще започне да звъни, да се тревожи.
— Нека звъни — отвърнах аз спокойно, без да откъсвам поглед от щайгите.
