Застанала между рафтовете, продължих да оглеждам етикетите с онази нова, хладна концентрация, която не познавах у себе си. Захарта беше поскъпнала осезаемо. Оцетът — също. Качествените винтови капачки се оказаха отделна, неприятно тежка позиция. Олиото за лечото се купуваше не на бутилки, а на литри. Подправките, чесънът — нашият още не беше узрял — пиперът… всичко се трупаше.
Подреждах покупките в количката бавно, почти ритуално, без да бързам и без да пропускам нищо.
На касата цифрата светна и ме накара неволно да премигна. Три хиляди и двеста лева. Само началните „консумативи“.
— Лилия, защо се замисли така? — прошепна Христо Велизаров до мен.
— Нищо — отвърнах и внимателно прибрах касовата бележка в портфейла си.
Когато се прибрахме, не се втурнах към печката, както обикновено. Извадих стара тетрадка на квадратчета, калкулатор и седнах на масата.
— Какво смяташ там? Някакви рецепти ли? — учуди се Христо.
— Не. Реалната цена.
Замисляли ли сте се някога колко всъщност струва една домашна бурканка кисели краставички? Не „безплатни, защото са от градината“, а честно, до последната стотинка?
Започнах да записвам:
капачки,
захар, сол, оцет,
подправки,
газ,
вода,
буркани — защото и те не са вечни.
Сумите се събираха в неочаквано сериозен резултат. А това бяха само материалите. Погледнах ръцете си — не бях стъпвала при маникюрист от два месеца. Гърбът вечер болеше така, че понякога лягах върху постелката с иглички.
„Труд“ — добавих на следващия ред.
Колко струва един час от времето ми? Взех най-ниската ставка за чистачка в града — без преувеличения. Умножих по часовете край котлоните.
Числото вече тежеше.
После се сетих за бензина, торовете, пътуванията до вилата. Появи се още един ред.
Когато сложих чертата отдолу, нямаше място за съмнение. Резултатът говореше сам.
Минаха три седмици.
Всеки уикенд бях в кухнята. Бурканите се стерилизираха, капачките вряха. Христо помагаше честно — носеше, въртеше машинката, но основната тежест беше върху мен.
Към началото на септември килерът изглеждаше като изложба: подредени редици краставички, гъсто, ароматно лечо, компоти.
В събота сутринта телефонът звънна — Дарина Балканска.
— Лили, здравей! Минаваме наблизо, след час сме при вас. Радослав Данаилов вече е освободил багажника, готов е за товарене!
— Заповядайте — отвърнах спокойно. — Всичко е готово.
Преоблякох се с чиста рокля, взех тетрадката и внимателно откъснах листа с изчисленията.
Христо ме погледна притеснено:
— Лилия, защо си толкова сериозна? Да не стане скандал?
— Не, Христе. Скандалите са емоции. Аз вече разполагам с числа.
Те пристигнаха точно след час. Дарина — с бели маратонки и нова прическа. Радослав веднага отвори багажника.
— Е, стопани, къде са съкровищата? — извика бодро.
Започнахме да изнасяме щайгите. Стъклото звънтеше тихо, сякаш подготвяше сцената за нещо, което тепърва щеше да се случи.
