— Лили, тази година навий повече буркани с краставички. Радослав не докосва купешките — от тях му се свива коремът, а на пазара знаеш какви са цените…
Дарина Балканска го каза между другото, без дори да слиза от колата. Само смъкна леко затъмненото стъкло.
От салона на новия ѝ снежнобял джип излезе хладът на климатика, примесен със скъп парфюм. А аз стоях до портата — с избелели шорти, пръст под ноктите и лепкава пот, стичаща се по гърба ми. Термометърът отдавна беше минал трийсет — август тази година сякаш ни изстискваше до капка.
— А „повече“ колко означава? — попитах, като избърсах челото си с опакото на ръката.
— Ами… към трийсет буркана. И лютеница, Лили. Твоята лютеница е направо вълшебство — Радослав изяжда буркан наведнъж. Добре, тръгваме, че трябва да се приберем в града, чакат ни с мебелите.
Стъклото се вдигна плавно. Колата тихо прошумоля по чакъла и изчезна, оставяйки след себе си облак прах.
Погледът ми се плъзна по лехите. Краставиците висяха на стегнати гроздове, доматите се пълнеха със сок. За някои това е „само поникнало“. За мен — безкрайни часове край печката, втора смяна без почивен ден.
И точно тогава, загледана в отдалечаващия се багажник на зълва си, си дадох сметка: тази година няма да е като предишните.
Христо Велизаров излезе от оранжерията с кофа в ръка. Мъжът ми не е приказлив. Със сестра си не влиза в спорове — знае, че излиза скъпо. Тя е по-малката, обичаната, на която „ѝ трябва“. Те с Радослав имат бизнес, два апартамента под наем и чисто нова кола. А ние с Христо сме по-обикновени хора: аз цял живот съм в „Човешки ресурси“, той — шофьор.
— Пак ли направи поръчка? — попита той, оставяйки кофата.
— Трийсет буркана краставички и лютеница — отвърнах кратко.
Христо въздъхна, извади цигара, завъртя я между пръстите си, но така и не я запали.
— Ще се справим. Нали са наши хора. Не са чужди.
Това „наши хора“ го слушам вече десет години. Всяко лято — едно и също: блъскане в градината, после започва сезонът на зимнините — вряла вода, пара, кухнята става като сауна.
А през септември Дарина идва, чурулика „ех, колко сте сръчни“, пълни багажника догоре и си тръгва. Понякога носи шоколад. Или кутия чай.
Но този път не ме засегна самото „повече“. А начинът, по който беше казано. „На пазара е скъпо“ — значи при нас е изгодно. Нейната изгода — платена с моето време и сили.
— Хайде до магазина, Христе — казах твърдо. — Свърши захарта, а капачки нямаме.
В супермаркета, за първи път от много години, аз започнах да гледам цените не с очите на домакиня, а с хладната пресметливост на счетоводител, готов да направи равносметка.
