Ванеса Любомирова въздъхна тежко, когато Лъчезар довърши мисълта си и почти между другото добави, че майка му вече е разпределила и стаите в апартамента, като една от тях естествено била „предвидена“ за нея.
— И какъв е проблемът? — повдигна рамене Лъчезар с привидно спокойствие. — Жилището е просторно, място ще се намери за всички.
— Лъчо, това е моето лично наследство — отвърна тихо, но твърдо Ванеса. — Дядо ми го остави на мен. Не го е завещал на цялата фамилия.
— Пак започваш! — избухна той. — Какво значение има на кого е? Нали сме едно семейство!
— Изобщо не става дума за това — опита се да говори разумно тя. — Просто искам сама да решавам какво ще се случва с апартамента. Може да го отдам под наем и да имам допълнителен доход. Или да го продам и да вложа средствата.
— Да го продадеш?! — лицето му пламна. — Тристаен апартамент в центъра? Ти напълно ли си изгубила ума?
— Това е мое право и мое решение! — повиши глас Ванеса.
— Не! Това е наше решение! — прекъсна я той. — Ние сме семейство! А майка ми е права — държиш се като егоистка!
Ванеса остави ножа върху плота, с който току-що режеше зеленчуци, и се обърна към съпруга си с поглед, в който вече нямаше колебание.
— Знаеш ли какво? Щом съм толкова егоистична, може би е по-добре аз сама да се преместя в апартамента на дядо.
— Какви ги говориш? — стъписа се Лъчезар.
— Нищо нелогично. Ще остана там седмица-две. Ще подредя жилището, ще прегледам вещите му… а и двамата ще имаме нужда от малко разстояние.
Без да каже и дума повече, Лъчезар се обърна и се затвори в стаята. Вратата се хлопна. От другия край на апартамента отново се разнесе хленченето на Светлана Александрова.
На следващата сутрин Ванеса събра най-необходимото и замина. Старият апартамент я посрещна с тишина, прашна светлина и мирис на пожълтели книги. Тя мина бавно през стаите, а спомените от детството ѝ се върнаха един по един.
Първите дни минаха в почистване и сортиране на вещи. Самотата ѝ се отрази неочаквано добре. Никой не ѝ диктуваше какво да сготви. Никой не критикуваше облеклото ѝ. Никой не държеше телевизора включен от сутрин до вечер.
На четвъртия ден звънецът иззвъня настойчиво. На прага стоеше Светлана Александрова с огромна пътна чанта.
— Ванесче, злато! — усмихна се престорено мило. — Как си тук сама? Сигурно гладуваш, а и ред едва ли има!
Без покана тя прекрачи прага.
— Ужас! — възкликна, оглеждайки се. — Тези тапети трябва да се сменят незабавно! И подът също! Всичко е старо и занемарено!
— На мен ми харесва — отвърна хладно Ванеса. — Това е спомен от дядо ми.
— Спомен, неспомен — махна с ръка свекървата. — Хората трябва да живеят нормално! Ще помогна. Сега ще сготвя, после ще направим план за ремонт.
— Благодаря, но не е нужно — каза твърдо Ванеса. — Ще се справя сама.
— Айде стига! Коя снаха отказва помощ от свекърва си? Ние сме семейство!
Думата „семейство“ отекна в главата ѝ като дразнещ звън.
— Светлана Александрова, дойдох тук, за да бъда сама. За да подредя мислите и чувствата си.
— Какво има да подреждаш? — учуди се тя. — Всичко е ясно! Засегнала си се на Лъчезар и искаш да го накажеш. Но стига вече! Синът ми страда!
„Синът ѝ“ беше на тридесет и две, но за нея си оставаше дете.
— Не съм обидена — отвърна спокойно Ванеса. — Просто искам да разбера дали искам да продължа да живея по същия начин, както досега.
— Какво намекваш? — присви очи свекървата.
— Когато всяко мое решение се оспорва. Когато нямам право дори над собственото си наследство. Когато ме наричат егоистка, защото искам лично пространство.
Светлана Александрова се отпусна на стола в антрето и театрално се хвана за гърдите.
— Лошо ми е! Лекарствата ми! Вода!
Ванеса ѝ донесе чаша. Свекървата отпи няколко глътки и я изгледа укорително.
— Докъде я докарахме! Ще докараш възрастен човек до гроба!
— Вие сте на петдесет и осем — отвърна Ванеса. — Това не ви прави безпомощна.
— А болен човек не може ли да бъде и преди осемдесет? — възмути се Светлана Александрова. — Кръвното ми е високо, ставите ме болят! Цял живот съм се опирала на вас…
