Мисълта за цветята го осени в движение — нямаше как да се появи на гости с празни ръце, нали?
— И между другото — ухили се приятелят му многозначително, — подготвил съм ти изненада. Като те познавам, ще ти хареса. Повече няма да кажа, дори да ме притискаш.
— Само това ми трябваше… — измърмори Велизар и усети как напрежението го стяга в гърдите.
Сгънатият лист в ръката му потвърждаваше адреса — улицата и номерът съвпадаха. Събра кураж и се мушна във входа точно след една възрастна жена, която го изгледа изпод вежди с откровено недоверие.
— Ти пък на кого си тръгнал? — застана тя на пътя му, готова да брани входа като крепост.
— При Ясмина Балканска — отвърна той, стискайки букета така, сякаш му даваше опора.
— А, така кажи! — лицето ѝ светна и тя отстъпи. — Влизай. Но да знаеш — ако я нараниш, няма да ти се размине!
Велизар се усмихна сковано и изкачи стълбите почти на бегом до четвъртия етаж. За миг се поколеба, после натисна звънеца решително.
— Идвам — долетя глас отвътре. Вратата се отвори и Ясмина пребледня, щом го видя. Той пък замръзна, вперил поглед в заобления ѝ корем, сякаш времето спря.
— Реших да имам дете за себе си — заобяснява тя тихо, докато той вече се разпореждаше в кухнята с необяснимо щастлива усмивка. — И не си мисли, че очаквам нещо от теб…
— Аз пък очаквам — прекъсна я Велизар спокойно, подавайки ѝ чаша чай. — Четири месеца не успях да те изтрия от мислите си. И сега няма да се откажа.
Само месец по-късно двамата празнуваха сватбата си — той успя да ѝ докаже, че чувствата му не са мимолетни, а истински.
