…Ще пристигна, ще си почина от пътя и тогава ще съм готова за разговор — така прозвуча последното ѝ обещание, което остана да виси във въздуха.
Разбира се, Велизар Стоянов така и не успя да се свърже с нея, макар да набира номера неведнъж. Ясмина Балканска беше оставила у него прекалено силен отпечатък, за да се откаже лесно. Любопитството му прерасна в упоритост и той дори изрови стари контакти, за да провери на кого е регистрирана картата. Когато разбра истината, последните му съмнения се разсеяха — беше го подвела съвсем умишлено.
И месеци по-късно, цели четири след онази кратка, но наситена среща, Велизар не успя да изтрие образа ѝ от съзнанието си. Само три седмици му бяха достатъчни, за да загуби почва под краката си. Спомените се връщаха настойчиво, а с тях и гневът — най-вече към самия него. Кой го беше спрял да бъде по-настойчив? Да попита фамилията ѝ, работата, адреса? Ако беше проявил малко повече решителност, със сигурност щеше да я намери.
— Имаш ли поне снимка на тази твоя загадъчна жена? — не издържа един ден негов близък приятел. — Познавам хора на различни места, ще я издирим. Ще се срещнете и ще изясните всичко. Ами ако е омъжена, с деца, и затова е избягала?
— Помогни ми — усмихна се криво Велизар. — Поне да спра да си блъскам главата с нея.
След два дни приятелят му се появи на вратата, с онзи особен израз, който обещава новини.
— Ето, събрах всичко за твоята дама — каза доволно и плъзна папка по масата. — Живее сама, не е омъжена и никога не е била. Преподава детска психология, а понякога приема и частни консултации.
— Тогава защо цялата тази игра? — Велизар въздъхна тежко. — Толкова ли не ѝ допаднах?
— А ти спомена ли ѝ нещо за личния си живот? — повдигна вежди приятелят му. — Може да е решила, че имаш семейство и куп ангажименти.
— Да… моя грешка — призна той, прокара ръка през косата си и посегна към телефона, вече решен каква ще е следващата му стъпка.
