Жанета Костадинова осъзна, че партията е приключила и повече ходове няма. Лицето ѝ се изкриви от злоба, но вместо да отстъпи достойно, тя изсумтя презрително:
— Нищо, ще се оправим. Все ще намерим къде да се наместим! Няма да се моля на тази…
И без да довърши, хукна към хола. Започна трескаво да прибира иконите си, сякаш бяха най-ценното, което трябва да спаси. Пъхаше ги в найлонови торби с резки, нервни движения, блъскаше се в мебелите, задъхана и разярена.
— Да ти е проклета тази квартира! — крещеше тя, докато прелиташе по коридора. — Да се задавиш с квадратните си метри! Ще си останеш сама, нещастна и ненужна! Коя ще те иска без мъж до себе си? Егоистка проклета!
Албена Стоянова стоеше на прага на спалнята, със скръстени ръце, и гледаше сцената без да каже и дума. Вътре в нея болката пулсираше като открита рана. Не се разпадаше просто брак — разпадаше се вярата ѝ в хората. Мъжът, когото бе обичала, се оказа безгръбначен, готов да стъпче живота ѝ, само и само да угоди на майка си.
И все пак, през тази мъка си проправяше път и друго усещане. Облекчение. Дълбоко, освобождаващо облекчение. Като да свалиш от гърба си тежък чувал с изгнила картофена реколта, който си носил твърде дълго.
— А капарото? — изведнъж се обади Валентин Рилски. Беше спрял на входа с куфар в ръка. Изглеждаше жалък — с износен анцуг и неспокойни, шаващи очи. — Мамо, нали взехме капаро… Триста хиляди. Трябва да ги върнем.
— От нея ги искай! — махна с ръка Жанета Костадинова към Албена. — Тя е виновна! Тя провали сделката! Да плаща!
Валентин я погледна с плахо очакване, почти молещо.
— Албена… Сериозно… Ще ни съсипят. Можеш ли да ни заемеш поне малко? Сто хиляди? Ти имаш спестявания… Ще напишем разписка…
Погледът ѝ мина през него, сякаш гледаше празно място.
— Ключовете — каза кратко тя и протегна ръка.
Той се поколеба.
— Ключовете! — извика Албена с такава сила, че стъклата в серванта издрънчаха.
Валентин подскочи, извади връзката от джоба си и я запрати върху шкафа.
— Ще съжаляваш — промърмори той. — Аз бях най-доброто, което си имала.
— Ти беше най-голямата ми грешка — отвърна тя спокойно. — И слава богу, че я поправих сега, а не когато вече щях да съм бездомна.
Албена отвори входната врата широко.
— Сбогом. И запомнете — ако получа дори едно обаждане или съобщение от вас, подавам сигнал в прокуратурата за опит за измама.
Жанета Костадинова излезе на площадката с вирната брадичка, опитвайки се да запази остатъци от достойнство, но ръцете ѝ, стискащи торбите, трепереха. Валентин я последва приведен, смазан, без да вдигне очи.
Вратата се затвори. Албена завъртя ключа два пъти. Щрак. Щрак.
Настъпи тишина.
Тя допря чело до студеното дърво. Сълзите, които беше задържала с последни сили, избликнаха. Коленете ѝ омекнаха и тя се свлече на пода, разплакана, ридаеща, оплаквайки трите изгубени години, любовта си, мечтите за спокойна старост с Валентин.
Точно тогава телефонът в джоба ѝ изписука. Албена го извади с треперещи пръсти. Съобщение от банка: „Уважаеми клиент, уведомяваме ви, че днес е направена справка за вашата кредитна история от фирма „БързоЗаем“.“
Очите ѝ се разшириха. Тя изтри лицето си с ръкав и отвори приложението на електронните услуги.
В списъка с последни действия ясно пишеше: „Дадено съгласие за проверка на кредитна история“. Час: 03:00 през нощта.
Валентин. Докато тя е спяла, той не само е подготвял документите за продажбата. Опитвал се е да изтегли заем на нейно име, за да закърпи спешните си дупки, докато „се продава“ апартаментът.
Яростта се върна мигновено и изсуши сълзите ѝ.
Албена се изправи, отиде до кухнята и си наля чаша вода. Ръцете ѝ вече бяха стабилни.
Извади лаптопа. Първо смени всички пароли — банки, услуги, електронни платформи. След това подаде сигнал до полицията през онлайн портала. Накрая поръча смяна на ключалките.
Погледна през прозореца. Дъждът се стичаше по улицата и отмиваше мръсотията от тротоарите.
— Ще се справя — каза тя на глас в празния апартамент. В своя апартамент. — Ще работя, ще оцелея. А вие…
В ума ѝ изникна образът на Валентин, който обяснява на „купувачите“ къде са парите, и на Жанета Костадинова, притисната от кредитори.
— Вие получихте точно това, което заслужихте.
Албена отпи от водата. Беше свежа, чиста. Също като новия ѝ живот, който започваше в този момент — без паразити, без лъжи и без свекърва.
Вечерта щеше да си поръча пица. С истински, скъп кашкавал. И щеше да я изяде сама, наслаждавайки се на всяка хапка от свободата си.
