— …с право на отчуждаване на недвижим имот? — довърши тя мисълта си спокойно, но с хлад в гласа.
Валентин Рилски пребледня. Очевидно не беше предполагал, че ще чете внимателно всеки ред.
— Къде го видя това? — наведе се припряно той над листовете. — А, това ли… Е, то е стандартна формулировка! Обикновен шаблон, нищо повече. Изреждат се всички възможни пълномощия, за да не се разкарваме по сто пъти. Понякога трябва справка от имотния регистър, друг път удостоверение… Формалност е, Албена, честно. Не му отдавай значение.
— Формалност? — Албена бавно остави химикалката на масата. — Да се разпореждаш с моя апартамент е „дреболия“?
— Кой говори за разпореждане?! — гласът на Валентин изтъня и премина в истеричен тон. — Ти какво, не ми вярваш? Аз съм ти съпруг! Всичко правя за нас! Данъчният кредит ни трябва, парите няма да са излишни!
На прага на спалнята се показа Жанета Костадинова. Застанала с кръстосани ръце върху тежките си гърди, тя гледаше снаха си с твърд, непримигващ поглед. От благата усмивка на „грижовна майка“ не беше останала и следа.
— Какви са тези номера, Албена? — изръмжа тя. — Валентин тича, урежда документи, старае се, а ти се дърпаш? Подписвай и не ми късай нервите. От твоите сцени кръвното ми отива в небесата.
— Вдига ви се кръвното, Жанета Костадинова? — Албена се изправи. Страхът ѝ беше изчезнал, заменен от ледено спокойствие. — Не се тревожете. Сега ще ви го смъкна.
Тя се приближи до гардероба, отвори го и извади малка кутия, в която държеше документите за жилището.
— Какво правиш? — напрегнато попита Валентин.
— Проверявам, — отговори тя сухо. — Валентине, между другото, знаеш ли какво гласи член 159 от Наказателния кодекс? Измама, извършена от група лица след предварителен сговор.
— Полудя ли? — прошипя свекървата и направи крачка напред. — Каква измама, какви пет лева? Ние сме семейство! Мислехме доброто!
— Доброто за кого? — рязко се обърна Албена към тях, стискайки папката. — За вашите кредитори ли?
В стаята се спусна тежка тишина — плътна и задушаваща. Лицето на Жанета се покри с червени петна. Валентин наведе глава, смален като ученик, хванат в лъжа.
— Ти… ти си подслушвала? — прошепна той.
— Чух достатъчно, — отсече тя. — Чух за капарото. За това, че „няма къде да ходя“. За плана моят апартамент да покрие дълговете на майка ти.
— Албена, моля те, изслушай ме! — хвърли се Валентин към нея, опитвайки се да я прегърне. — Не е така, както изглежда! Мама попадна в капан! Излъгаха я, вложила пари в някакъв кооператив и те изчезнали! Лихвите растат, колектори звънят и заплашват! Искахме временно да продадем твоя апартамент, да покрием задължението, а после… после щяхме да вземем ипотека! Всички заедно! Голяма къща!
— Временно да продадеш моя апартамент? — Албена се засмя, но смехът ѝ прозвуча зловещо. — Чуваш ли се изобщо? Ти си решил да ме оставиш без дом, за да оправяш чужди грешки? Попита ли ме изобщо?
— Какво има да те питаме?! — изригна Жанета, губейки самообладание. — Млада си, ще изкараш пари! А аз съм възрастна жена — могат да ме убият заради тези дългове! Длъжна си да помогнеш на семейството! Влязла си в нашия род — ще делиш и хубавото, и лошото! Апартаментът ѝ е от баба ѝ, подарък! Не си го изработила с пот! Може и да се жертваш за роднините!
Ето я — истината, оголена до кост. Завистта. Гъста, лепкава завист към нещо чуждо. За тях нейното наследство беше „даром“, нещо, което смятаха за свое право да приберат.
— Вън, — каза тихо Албена.
— Какво? — Жанета се задъха от възмущение.
— Вън от дома ми. И двамата. Веднага.
— Нямаш право! — изписка Валентин. — Аз живея тук! Това е и мое…
— Тук нищо не е твое, — прекъсна го тя. — Дори не си регистриран на този адрес. Адресната ти регистрация е при майка ти — в онзи апартамент, който явно вече сте ипотекирали или продали, щом сте посегнали на моя. Събирайте си багажа. Давам ви един час. Ако след час още сте тук, звъня в полицията. И да знаеш, Валентине — запис от разговора ви в кухнята имам. Включих диктофона още при първите думи.
Това беше лъжа. Не беше записвала нищо. Но блъфът проработи безупречно. Валентин побеля от ужас.
— Ти си записала майка ми? — прошепна той. — Ти… ти си чудовище!
— Събирай се, глупако! — изрева Жанета към него, а гласът ѝ отекна в коридора, предвещавайки бурята, която щеше да се разгърне в следващите минути.
