Когато истината излезе наяве, парите вече щяха да са в техни ръце. Щяха спокойно да обяснят, че средствата са вложени в изграждането на извънградска къща. Щяха да покажат някакъв излят фундамент, да размахат цветни визуализации, примамливи картинки с веранда и зелена морава. Докато се моткаха с разрешителни, майстори и „етапи на строеж“, времето щеше да тече. Година след година. А тя щеше да чака, без нищо зад гърба си.
Албена Стоянова притисна длан към устните си, за да не извика. Това вече не беше обикновена измама или моментна слабост. Това беше хладнокръвно замислен обир. Те не възнамеряваха просто да продадат жилището ѝ. Целта им беше да я оставят напълно оголена, без покрив и без спестявания, прикривайки се зад несъществуващ „котедж“, който най-вероятно никога дори не е бил чертан на хартия.
„Дългове…“ — изплува в съзнанието ѝ думата, изречена от свекървата. „Погасяване на твоето дело.“
Само седмица по-рано Албена случайно беше забелязала писмо от банка, адресирано до Жанета Костадинова, захвърлено небрежно в коридора. Тогава не си позволи да го отвори — сметна го за недопустимо. Но сега отделните парчета започваха да се наместват. Свекървата — тази уж пресметлива и „пестелива“ жена, която я хокаше дори за по-скъп кашкавал, очевидно се беше забъркала в нещо сериозно. Кредитна схема? Финансова пирамида? Нещо незаконно. И за да се измъкне, беше решила да хвърли апартамента на снаха си като жертва пред кредиторите.
А Валентин Рилски? Нейният нежен, внимателен Валентин? Той беше приел всичко без колебание. Съгласил се беше. Предал я беше хладно и без угризения. „Мамино синче“, мина ѝ през ума, но веднага се поправи. Не. По-лошо. Съучастник.
Тя се отдръпна тихо и, внимавайки да не изскърца дюшеме, се върна в спалнята. Сърцето ѝ блъскаше толкова силно, че имаше чувството, че ребрата ѝ ще се разпукат. Първият импулс беше да нахлуе в кухнята, да преобърне масата, да им изкрещи в лицата всяка дума, която беше чула. Но се спря навреме.
Не. Виковете и сълзите нямаше да донесат нищо. Те щяха да започнат да увъртат, да лъжат, да я притискат с фалшива загриженост. „Правим го за доброто на семейството“, „Ти не ни разбра правилно“. Валентин щеше да се разплаче, Жанета щеше да се хване за гърдите. А Албена, със своя мек характер, можеше да се пречупи. Можеше да повярва.
Трябваше ѝ трезва мисъл. Леден разум.
Тя седна на ръба на леглото и пое дълбоко въздух. Искат да играят с нея? Добре. Щеше да приеме предизвикателството. Само че този път правилата щяха да бъдат нейни.
— Албенче, събуди ли се? — Валентин надникна в стаята. По лицето му беше залепена познатата ѝ мека усмивка, а в ръцете държеше чаша кафе. — Направих ти кафе. С канела, както обичаш.
Как беше възможно? Как можеше да ѝ се усмихва така, след като планираше само след няколко часа да я лиши от дома ѝ? Албена го погледна и за пръв път не видя съпруга си, а някакъв чужд, хлъзгав човек.
— Благодаря — отвърна тя и насили устните си да се извият в усмивка. Беше напрегната, но той не забеляза. Беше прекалено погълнат от собствената си роля.
— Между другото — каза той, оставяйки чашата на нощното шкафче и сядайки до нея, като хвана ръката ѝ. Дланта му беше лепкава от пот. — Подготвих едни документи за НАП. Помниш ли, че говорихме за възстановяването на средства за зъболечение? Срокът изтича тези дни. Всичко съм попълнил, остава само да се подпишеш.
Ето го. Моментът беше настъпил.
— Разбира се, скъпи — Албена внимателно изтегли ръката си, сякаш за да оправи косата си. — Донеси ги, ще ги подпиша веднага, за да ги подадеш.
Лицето на Валентин светна. Той почти изхвърча до коридора и след минута се върна с тънка папка.
— Ето тук е заявлението, тук описът… А тук — той ѝ подаде лист, върху който отгоре беше сложен друг документ, прикриващ заглавието, — това е просто съгласие за обработка на данни за посредника, който ще ги внесе. Подпис долу.
Албена пое химикалката. Погледът ѝ се плъзна по редовете. Шрифтът беше ситен, но няколко фрази изплуваха ясно: „…упълномощавам Кирил Асенов да ме представлява пред всички институции… с право на отчуждаване на недвижимо имущество… получаване на парични средства…“.
Това беше генерално пълномощно. Истинско, в нотариална форма — или поне така изглеждаше. Вероятно подготвено от някой „познат“ нотариус, или пък Валентин разчиташе по-късно да уреди заверката. Или това беше просто бланка за натиск. Не, имот не се продава така лесно.
Значи замисълът беше по-дълбок. Подписът ѝ им трябваше за следваща стъпка.
„Няма значение“, мина през ума ѝ. Най-важното беше, че вече знаеше истината.
— Валентине — каза тя и вдигна поглед към него, — защо тук е написано…
И остави въпроса да увисне във въздуха, точно на прага на следващия разговор.
