— Нищо няма да усети, мамо, успокой се. Ще ѝ подхвърля документите довечера, когато се прибере смазана от годишния отчет. Ще ѝ кажа, че са формуляри за данъчно облекчение. Тя дори няма да ги прегледа — ще подпише там, където съм сложил отметките.
Албена Стоянова застина до леко открехнатата врата на кухнята. За миг ѝ се стори, че сърцето ѝ спря, а после започна да блъска някъде в гърлото ѝ, лишавайки я от въздух. Гласът — мек, приглушен, уж покаян и успокояващ — принадлежеше на съпруга ѝ Валентин Рилски. Същият мъж, с когото през последните три години споделяше леглото си, утринното кафе и плановете за общо бъдеще.
— Сигурен ли си, момчето ми? — гласът на свекърва ѝ, Жанета Костадинова, звучеше коренно различно. В него нямаше и следа от онази захаросана любезност, с която обикновено обсипваше снаха си. Сега тонът ѝ беше сух, пресметлив и твърд, сякаш брояч на каса щракаше. — Апартаментът е в идеалния център, купувачът няма да чака безкрайно. Вече е дал капаро. Ако Албена се опъне, ще трябва да връщаме двойно. А такива пари аз нямам, знаеш го отлично.
— Няма да се опъне — отговори Валентин нехайно, а Албена чу как капакът на чайника издрънча. — Тя ми вярва. Смята, че просто разширяваме възможностите си. А когато разбере, че жилището е продадено и сумата е отишла за покриване на твоя… е, онзи проблем… ще е твърде късно. Ще поплаче малко и ще ѝ мине. Къде ще ходи? Нали сме семейство.
Албена бавно се отдръпна назад, в мрака на коридора. Краката ѝ омекнаха, сякаш костите ѝ бяха изчезнали. В съзнанието ѝ ехтеше една-единствена реплика: „Къде ще ходи?“.
„Онзи проблем“? Какъв проблем? И по каква причина нейният апартамент — наследството от баба ѝ, единственото ѝ сигурно убежище, личната ѝ територия, която пазеше като светиня — изведнъж се беше превърнал в жетон в задкулисните сметки на съпруга ѝ и майка му?
Преди три години, в началото на брака им, Жанета Костадинова изглеждаше като сбъдната мечта за свекърва. Не се месеше, не даваше непоискани съвети, не се появяваше без предупреждение и винаги изпращаше по Валентин домашни банички със зеле. „Истинско злато“, мислеше си тогава Албена, щастлива от късмета си. Приятелките ѝ я плашеха с истории за чудовища, които проверяват прахта по шкафовете с бяла кърпичка, а тя имаше усмихната, закръглена жена с уж топъл поглед.
Първите тревожни сигнали се появиха преди около шест месеца. Най-напред Жанета започна да се оплаква от здравето си. „Сърцето ми прескача, кръвното играе, страх ме е да нощувам сама в двустайния апартамент.“ Валентин, естествено, веднага предложи майка му да се нанесе при тях. „Само временно, Албенче, докато лекарите я прегледат.“ Албена се съгласи — как да откажеш на болен човек?
„Временното“ обаче се разтегли без срок. Жанета Костадинова завзе хола. Нейните вещи — безброй кутийки с лекарства, плетени каренца, икони и пожълтели фотоалбуми — се разляха из жилището като плесен. Но по-страшно от всичко беше как се промени въздухът в дома.
— Албенче, пак ли си взела този скъп кашкавал? — въздишаше свекървата, докато разопаковаше покупките. — Защо хвърляш пари на вятъра? В кварталния магазин българският е на промоция, наполовина по-евтин. Ти изобщо не умееш да пестиш, мило. Валентин се съсипва от работа, а левовете изтичат като вода.
Албена мълчеше. Тя печелеше достатъчно, за да си позволи храната, която харесва. Но да спори с „болна“ майка на съпруга си ѝ се струваше дребнаво и жестоко.
Валентин, който преди неизменно заемаше нейната страна, изведнъж започна да повтаря думите на майка си.
— Албена, тя е права. Трябва да събираме пари. Нали помниш, че мечтаехме за къща? Наша си, голяма, с двор и градина.
Мечтата за къща беше обща. Но сега, притисната в тъмния коридор и подслушваща шепота им, Албена осъзнаваше, че тази мечта е била само примамка — кукичката, на която бяха окачили доверието ѝ.
— А ако реши да се консултира с адвокат? — отново попита Жанета Костадинова. — Тя има приятелка, онази Невена Лозанова, дето работи с юристи.
— Айде стига, мамо — изсумтя Валентин. — Генерално пълномощно. Нали ти казах — ще го мушна в купчината с данъчните декларации. Ще подпише без да гледа. Пълномощно за разпореждане с имота и край. Сделката ще я уредя сам, дори няма да се налага тя да присъства, а това щеше да улесни всичко още повече.
