Лора Атанасова вече беше навършила двадесет и седем години. Дори и да ѝ се случеше за миг да забрави този факт, околните бързо се погрижваха да ѝ го припомнят. Най-старателна, разбира се, беше майка ѝ. Тя намираше повод във всяка ситуация, за да подхване темата, и го правеше с удивителна последователност, като разговорът неизменно завършваше по един и същи начин.
– На двадесет и седем си вече, Лора, време е да се вземеш в ръце и да спреш с тези детинщини. За какво са ти курсове по китайски език? По-добре излез с приятелки в клуб или кафене, запознай се с някого най-сетне, че с баща ти така и няма да видим внуци.
Или пък:
– Защо Галина Калинова те замъкна на концерт на този певец? Всичките му фенки са жени на по четиридесет–петдесет години. Ти трябва да ходиш там, където се събира младежта, за да срещнеш някого… – и следваше същото, добре познато продължение.
Най-неприятни за Лора бяха семейните събирания, когато на едно място се събираше цялата многочислена рода на майка ѝ. Роднините по бащина линия живееха в другия край на страната и рядко се виждаха.
Трите сестри на майка ѝ и брат ѝ имаха синове, а всички те вече бяха семейни мъже. Лелите не пропускаха удобен момент да разпитват Лора кога най-сетне ще зарадва майка си с внуче.
Дори на работа младата жена не успяваше да се чувства напълно спокойна. Сред колежките си тя беше единствената, която не носеше халка – всички останали бяха или омъжени, или поне разведени.
Една от тях – Диана Данаилова – беше превърнала мисията по задомяването на Лора в смисъл на живота си. Не минаваше ден, в който жената да не се наведе над бюрото ѝ и с престорено загрижен тон да започне:
– Лорче, в съседния отдел назначиха изключително свястно момче. Проверих – още няма тридесет, не е бил женен и живее с майка си в просторен тристаен апартамент. Просто е задължително да се запознаете.
Откъде Диана Данаилова намираше тези „кандидати“, си оставаше загадка, но тя винаги разполагаше с поне един предполагаем жених за ръката и сърцето на Лора.
Лора беше сдържана и възпитана, уважаваше по-възрастните, но всяко търпение има граници. Един ден тя просто не издържа:
– Диана Данаилова, моля ви, прекратете този брачен натиск! Вие ми пречите да работя! Нямате ли си друга работа? Оставете ме на мира, иначе ще се оплача на Кирил Живков!
Диана Данаилова стреснато отскочи, побърза да се върне на мястото си, а след това още цяла седмица се оплакваше на колежките:
– Аз само исках да ѝ помогна, а тя ми се нахвърли. Е, нека си стои сама тогава.
Тази година обаче късметът се усмихна на Лора – по график отпуската ѝ беше през юли. Тя реши да си подари две седмици пълно уединение някъде край морето. Още през март беше резервирала стая в малък частен хотел. Майка ѝ обаче внезапно реши, че трябва да пътуват заедно.
– Какво ще правиш там сама? През деня – на плажа, а вечер – сама в стаята да скучаеш? – убеждаваше я тя.
– Мамо, няма да скучая – отвърна Лора. – Ще си сваля нови аудиокниги, ще си взема плетивото, ще се разхождам по крайбрежната алея. Ще си почивам истински.
Майка ѝ се успокои едва след като баща ѝ, с категоричен тон, ѝ нареди да остави дъщеря им на мира. Въпреки това на Лора ѝ се стори, че майка ѝ се почувства засегната.
И ето ги тези дългоочаквани две седмици. Пътуването мина без никакви усложнения. Лора се настани в стаята си и почти хукна към морето – искаше да успее да се изкъпе. Всеки път, когато след дълга пауза влизаше във водата, сърцето ѝ замираше. Усещането беше чист възторг, който трудно можеше да се опише с думи, и тя почувства как напрежението постепенно я напуска, докато вълните я обгръщаха.
