Една вечер Галина Валентинова несигурно спомена, че ѝ трябват пари за нова рокля. Борис само поклати глава и промърмори, че може би другия месец, ако останат средства. Тя не вдигна скандал, не възрази, просто се прибра в стаята си мълчаливо. Жанета Велизарова видя сцената през леко открехнатата врата и усети странно облекчение — сякаш възелът в гърдите ѝ най-после се беше разхлабил.
Седмица по-късно Борис направи опит да върне стария ред.
— Жанета, я почакай… Не мислиш ли, че е време пак да сме с общи пари? Все пак сме семейство. Тези сметки само ни отдалечават.
Тя вдигна поглед от тетрадките си.
— Не.
— Защо пък не?
— Защото ти го предлагаш чак сега. Едва след като разбра колко ти струва издръжката на майка ти. Това не е от обич, Борис. Това е сметка.
Устните му се стегнаха, гласът му изстина.
— Добре тогава. Кажи ми направо — колко всъщност изкарваш? Може би на теб ти е лесно и просто не искаш да споделяш.
Жанета затвори тетрадката бавно, почти тържествено. Усмихна се така, че на него му пресекна дъхът.
— Искаш истината? Преди месец ме назначиха за заместник-директор.
Борис премигна.
— Заместник-директор? Ти нищо не каза…
— Мислех да те изненадам. Исках да събера пари и да купя почивка на юг за двама ни. Но щом настояваш за честност — заплатата ми вече е по-висока от твоята. И то доста.
Той замръзна, взрян в нея, сякаш току-що му беше признала, че може да лети.
— По-висока?
— Да. И знаеш ли какво следва от това? Ако делим разходите според доходите, както правят нормалните семейства, аз ще поема малко повече от сметките и храната. А издръжката на майка ти остава изцяло твоя отговорност.
Жанета се изправи и притисна тетрадките към гърдите си.
— Омръзна ми да съм удобна, Борис. Да плащам, за да се чувства майка ти като царица, а аз — като тиха прислужница с портфейл. Разделният бюджет е чудесно решение. Благодаря ти, че ме доведе дотук.
Тя излезе, а той остана сам в тишината — с изражението на човек, който е загубил партия, без изобщо да е разбрал правилата.
Измина месец. Галина Валентинова продължаваше да ходи на работа, вечер си разтриваше краката и вече не споменаваше курсове и шивашки ателиета. Борис започна да брои внимателно левовете си и неочаквано се заинтересува от цените в магазините. А Жанета в сряда ходеше на басейн и не се питаше дали може да си го позволи.
Разделният бюджет остана. Но вече беше справедлив.
Една вечер Борис я видя как приготвя чантата си за басейна — лека, усмихната, някак нова. Приближи се и я прегърна отзад.
— Извинявай.
Тя се обърна към него.
— За какво?
— За това, че не виждах. Че не оценявах. Приемах всичко за даденост.
Жанета замълча, после леко кимна.
— Добре. Само запомни — ако някога поискаш да се върнем назад, онази жена вече не съществува. Има само тази. Която не мълчи.
Той кимна, пусна я. Тя излезе, а Борис остана в антрето, слушайки как вратата се затваря, и си мислеше, че може би за първи път от години наистина е видял съпругата си.
А Жанета вървеше по вечерната улица и се усмихваше. Не от победа. А от свобода.
