— Не искам да я изоставям — изрече Борис Филипов глухо. — Това просто не е възможно.
— Никой не те кара да я гониш — отвърна спокойно Жанета Велизарова. — Подкрепяй я, щом държиш. Това е твое право.
— Само че няма да ми стигнат парите. Разбираш го.
— Тогава се режат разходи. Йога, козметик, шивашко ателие — това не са нужди, а прищевки.
В този момент на прага се появи Галина Валентинова. Държеше чантичката си напрегнато, устните ѝ бяха свити в тънка линия.
— Значи трябва да броя всяка стотинка? Като просякиня?
— Мамо, стига — въздъхна Борис. — Заплатата ми е на инженер, не на милионер.
— А преди можеше! — гласът ѝ пресекна. — Преди имаше всичко! Тя е виновна — посочи с рязък жест Жанета. — Тя те настрои срещу мен!
Жанета се обърна, облегна се на кухненския плот и я погледна право в очите.
— Преди плащах аз. От парите, които изкарвах, ставайки в шест сутринта и прибирайки се след осем вечерта. А синът ви дори не се интересуваше къде изчезва половината от заплатата ми.
Борис стисна ръце върху масата. Главата му остана наведена.
Галина Валентинова се изправи, опитвайки се да си върне надменната осанка.
— Добре. Ще си намеря работа. Ще докажа, че не ми трябва вашата жалка помощ. И когато започна да печеля, няма да дам и лев за този дом — нито за храна, нито за сметки. Ще харча само за себе си!
По устните на Жанета се появи лека усмивка — не злорада, а твърда.
— Съгласна съм. Само че жилището е на мое име. Наследство от баба ми. Така че, ако говорим честно и за отделни бюджети, ще трябва да плащате наем. По пазарни цени.
Галина Валентинова застина. Чантата се изплъзна от пръстите ѝ и тупна на пода. Борис вдигна глава — в погледа му се четеше объркване, дори страх.
— Но това… това е нашият апартамент…
— Моят е — поправи го Жанета. — Документите са ясни. Не съм го изтъквала, защото вярвах, че сме семейство. Но щом играем докрай по правилата, нека бъдем честни.
Дълго мълчание. После Борис прошепна:
— Аз пълен глупак ли съм?
— Да.
Той се усмихна криво.
— Наистина не съм осъзнавал колко плащаш. Мислех, че са дреболии… чай, рокля от време на време.
— Не знаеше, защото не искаше да знаеш. Така ти беше удобно.
След пауза той я погледна несигурно.
— И какво следва?
— Следва ти да решиш. Или майка ти ще си ограничи апетитите, или ще затънеш в дългове. Аз вече няма да съм спасителен пояс за нечия чужда съвест.
— А ние двамата?
Жанета се загледа през прозореца, към светлините на Пловдив.
— Не знам. Ще видим как ще се справиш. Ако се научиш да казваш „не“ на майка си — може би още имаме шанс.
Тя стана и на вратата се обърна:
— Между другото, утре започвам да ходя на басейн. Отдавна го исках. И вече няма да се съобразявам с твоите пари.
Борис я изпрати с поглед и осъзна: жената, която пет години мълчаливо плащаше, я нямаше. На нейно място беше друга — такава, която не иска разрешение да живее.
Две седмици по-късно Галина Валентинова започна работа като продавач-консултант в магазин за пердета. Връщаше се вечер изморена, с износени токчета, оплакваше се от краката си, но за йога и масажи повече не споменаваше, а Борис постепенно се учеше да казва „мамо, това е скъпо“ и да не се чувства предател.
