Борис Филипов се настани на стола и инстинктивно скръсти ръце пред гърдите си. Жанета Велизарова бутна към него купчина разпечатки, касови бележки и банкови извлечения. Погледът му се заби в редиците числа.
— Какво е това? — изрече глухо.
— Разходите за майка ти. Само за последните дванайсет месеца. — Гласът ѝ беше равен, почти делови. — Ето тук: инструктор по йога — всяка седмица. Козметик — през две седмици. Ателието — рокли по поръчка. Такса от Пловдив. Личен масажист. Курсове по рисуване, които изостави след първия месец.
Борис не каза нищо. Проследяваше редовете с пръст, устните му беззвучно се движеха, сякаш смяташе наум. Изражението му се променяше бавно, като небе, което потъмнява пред буря.
— Това… всичко ли си го плащала ти? — най-сетне попита.
— Да. Пет години подред. Всеки месец.
Той вдигна глава. В погледа му се появи отбранителна твърдост.
— И какво от това? Нали имахме общи пари. Аз изкарвам прилично. Майка ми има право…
— Има, — прекъсна го Жанета. — Само че обща каса вече няма. Има отделни бюджети. А издръжката на твоята майка оттук нататък е изцяло твоя грижа.
В този момент на прага се появи Галина Валентинова, бледа, с чантата притисната към себе си, почти като сянка.
— Борисчо, кажи ѝ нещо! Аз нали не съм чужда… баба ще съм на бъдещите ви деца!
— Бъдещи — евентуално, — отвърна Жанета, без да се обръща. — Но сметките се плащат сега.
Борис рязко стана и започна да крачи из кухнята. Спря до прозореца и се загледа навън.
— Жани, осъзнаваш ли колко пари отиват за това?
— Прекрасно го осъзнавам. Аз ги покривах.
— Но аз съм инженер, заплатата ми не е безкрайна! Мога да се справя… някак.
Тя седна срещу него и го погледна така, както учител гледа ученик, стигнал до верния извод твърде късно.
— Ще се справиш. Само че за почивки, кола и ремонт няма да ти остане нищо. И аз няма да доплащам. Нали ти настояваше за разделен бюджет?
Галина Валентинова пристъпи напред, гласът ѝ потрепери.
— Жанетке, не искам нищо излишно… На моите години човек трябва да мисли за здравето си, за спокойствието…
— Тогава синът ви ще поеме тези разходи. Аз приключих с участието си.
Борис се обърна рязко към съпругата си, отчаянието вече не се криеше в очите му.
— Това подигравка ли е? Наказваш ли ме?
— Не. Търся справедливост. Ти предложи правилата — аз просто ги спазвам. Твоята майка е твоя отговорност.
Той замълча, взираше се в Жанета, сякаш я виждаше за първи път. После грабна един от листовете.
— А това какво е? „Курс по история на изкуството“?! Защо изобщо?
Галина Валентинова въздъхна тежко.
— Борисчо, за развитие беше…
— Мамо, ти си ходила на три занятия! Само три!
Жанета се изправи и прибра документите в папката.
— Сега вече разбираш. Добре дошъл в моята реалност.
Следващите три дни апартаментът беше притихнал, напрегнат, сякаш очакваше гръм. Борис непрекъснато смяташе нещо на телефона си, мръщеше се. Галина Валентинова опитваше да заговори за масажиста — той я прекъсваше. За нова рокля — напускаше стаята.
Жанета си вършеше работата, проверяваше тетрадки, готвеше вечеря за двама. На Галина Валентинова само предлагаше да си стопли супа. Тя отказваше и обидено свиваше устни.
В събота Борис седна срещу жена си. Изглеждаше изтощен, с тъмни сенки под очите.
— Жани, нека се разберем. Признавам, ти беше права. Майка ми харчеше прекалено много. Но тя все пак е моята майка и аз не мога просто да я оставя.
