Борис Филипов остави лъжицата в чинията и се загледа в Жанета Велизарова с онзи особен поглед, който подсказваше, че след секунда ще изрече нещо съдбоносно.
— Жани, вдигнаха ми заплатата. И то сериозно. Помислих и реших — минаваме на отделни бюджети. Модерно е, честно е. Всеки сам управлява парите си. Нали уж си за равноправие?
Жанета в този момент режеше ябълка на равни парчета за децата от втори клас. Бавно, внимателно. Острието се плъзгаше по зелената кора, а в съзнанието ѝ нещо тихо щракна — като прекъсвач, който спира тока.
— Отделни бюджети, казваш?
— Да. Сметките — наполовина. Храната — също. Всичко останало — кой каквото иска. Аз не те следя за разходите, ти — мен. Чисто и справедливо.
Жанета вдигна очи. Срещу нея Борис седеше самодоволен, с изправен гръб, и дъвчеше овесената си каша така, сякаш току-що бе решил сложна житейска задача. От дъното на апартамента се чу леко шумолене — майка му, Галина Валентинова, се носеше по коридора в копринен халат в цвят на прашна роза.
— Добре — усмихна се Жанета. Усмивката беше толкова спокойна и светла, че Борис дори не усети опасност. — Отделен бюджет, значи отделен.
— Наистина ли? Нямаш нищо против?
— Ни най-малко. От утре.
Тя стана, подреди ябълките в кутия. Щракването на капака прозвуча рязко, почти като шамар.
Галина Валентинова се появи в кухнята след няколко минути. Влезе плавно, сякаш се плъзгаше. Халатът тихо шумолеше, косата ѝ бе оформена на меки вълни — дори сутрин изглеждаше така, сякаш всеки момент ще я снимат. Седна на масата и елегантно намести ръкава си.
— Борисчо, къде е билковият ми чай? Онзи от малкото магазинче в центъра. Свърши ми.
— Ще поръчам днес, мамо. Не се тревожи.
Жанета беше с гръб към тях, до мивката. Миеше ножа, бавно прокарвайки гъбата по острието.
— Борисчо, а утре имам занимание с Анна Радославова. Тя помоли да платя предварително.
— Добре, мамо.
Жанета подсуши ръцете си и се обърна.
— Борис, това е твоята майка, нали?
Той вдигна глава.
— Ами… да. Защо?
— Щом бюджетът е отделен, всеки поема разходите за своите близки. Аз — за моите. Ти — за твоите.
Настъпи тишина. Галина Валентинова застина с чашата във въздуха. Борис примигна.
— Жани, какво говориш?
— Говоря за това, че от утре всички разходи за майка ти са изцяло твои. Аз повече няма да участвам.
Чашата едва не се изплъзна от ръцете на Галина Валентинова.
— Жанетке, мила, ти се шегуваш, нали?
Жанета я погледна право в очите. Усмивката ѝ не се промени.
— Напълно сериозна съм. Отделният бюджет е честен, нали така, Борис?
Вечерта Борис се върна от завода ядосан. Захвърли чантата в коридора и нахлу в кухнята. Жанета вече беше подредила куп документи върху масата. В хола, на дивана, седеше Галина Валентинова — бледа, с кърпичка в ръка, готова за голямата драма.
— Жани, ти нормална ли си? Майка ми е разстроена до сълзи!
— Седни. Нека поговорим спокойно.
— Какво спокойно? Ти отказваш да помагаш на майка ми!
— Не. Отказвам да нарушавам твоята идея за справедливост и отделен бюджет, и точно тук разговорът логично трябваше да продължи с конкретни цифри и факти.
