…на гости.
Албена Симеонова отново избухна в смях, този път още по-шумно, сякаш нарочно искаше да привлече внимание. Погледнах я право в очите.
— Албена, по-тихо с кикота — казах спокойно, но отчетливо. — От смях, знаеш, апетитът се усилва. А тук, както разбирам, порциите вече се раздават според „ранг и заслуги“. Внимавай да не се окаже, че не покриваш изискванията.
Някой от масата не издържа и се изсмя приглушено. Цветът по лицето на свекърва ми се сгъсти и премина в наситено малиново, почти като глазурата на празнична торта.
— Подиграваш ли ми се?! — изсъска тя.
— Никак даже — отвърнах, леко накланяйки глава. — Просто се ориентирам. Ако на вашите тържества е прието да се унижават гостите, значи това е местна традиция.
Изправих се бавно, вдигнах чантата си от облегалката на стола и я преметнах през рамо.
— Не се тревожете, Снежана Василева. Второ парче няма да поискам. Всъщност мисля да започна нов хранителен режим… постоянен. Без присъствие на подобни празници.
Тръгнах към антрето без излишна демонстрация — уверено и спокойно, сякаш просто бях решила да изляза за малко въздух.
Борис Огнянов рязко бутна стола назад. Краката му изскърцаха пронизително. Скочи на крака така внезапно, сякаш възнамеряваше да хукне след мен.
— Росица… — изпусна се той.
Снежана дори не се обърна изцяло. Само хвърли през рамо студена, режеща реплика:
— Сядай. Не ме излагай пред хората.
Борис застина. Погледът му се луташе — първо към коридора, после по лицата около масата, докато накрая не се закова в майка му. След миг бавно се отпусна обратно на стола, сякаш някой беше натиснал бутон за изключване.
Вече хващах дръжката на входната врата, когато зад гърба ми прозвуча гласът му — силен, объркан, почти отчаян:
— Росица! Аз… аз ще се прибера по-късно! Чуваш ли? По-късно!
В отговор се чу единствено сухото щракване на ключалката.
В трапезарията животът продължи по инерция: една ръка се протегна към салатата, друга започна усърдно да човърка с вилица в чинията. Само кратката, неловка пауза издаде истината — Снежана Василева празнуваше юбилей, а моето търпение беше окончателно изчерпано.
На следващия ден „заминах в командировка“ — поне така обясних на Борис. В действителност се настаних в хотел. Но преди това направих една дребна, почти незабележима промяна: деактивирах всички допълнителни карти към личната си сметка. Същите онези, с които Борис „помагаше“ на майка си за „лекарства“ и на Албена за „децата“, съдейки по известията за преводи.
Три дни никой не ме търси. На четвъртия телефонът ми прегря от обаждания.
— Росица! — крещеше Борис. — На бензиностанцията съм! Картата отказва! Опашката нервничи, пълен резил! Какво става?!
— Борисе, преразгледах бюджета — отговорих меко. — След като смяташ, че живея на твой гръб, реших да мина изцяло на собствените си средства. Скромни, но мои. А ти се оправяй сам — нали си глава на семейството.
Час по-късно звънна Снежана Василева.
— Росица! Спиран е интернетът и кабелната телевизия! Албена не може да пусне анимации на децата! Защо не е платено?!
— Това се покриваше от моите „сладки пари“, Снежана — отвърнах спокойно. — А те вече не са част от общия бюджет. Нека Борис поеме разходите — от своите „издръжки“.
— Ти… ти какво си въобразяваш?! — задъха се тя. — Ние сме семейство!
— Семейството се крепи на уважение… мамо. А когато някой ти брои залците, вече не става дума за роднини, а за хора на издръжка.
Всичко това обаче беше само загрявка пред същинската част на моята малка разплата.
Седмица по-късно Албена Симеонова се готвеше да отбележи новото си жилище: апартаментът беше купен с ипотека, а ремонтът — направен „с общи усилия“, тоест основно с моите средства, маскирани като „бонуси“, които Борис уж получаваше. Убедена в моята предполагаема отстъпчивост или просто приемайки ме за наивна, тя ми се обади напълно необезпокоявана и с приповдигнат тон, като ме покани така, сякаш нищо не се беше случило и всичко между нас беше напълно наред.
