…много други дребни и не толкова дребни унижения. Но точно в този ден търпението ми се пропука окончателно – като чаша, в която наливат и наливат, докато накрая се разцепи по ръба.
Празничната трапеза започна уж прилично и сдържано. Около масата се бяха настанили приятелките на свекърва ми – важни, напарфюмирани дами от местния съвет на ветераните на труда, както и някаква далечна роднина, довтасала чак от Мездра. Всички надпреварваха да възхваляват храната.
— Ах, каква риба! — възкликна една леля в лъскава рокля. — Снежана Василева, ти си истинска магьосница! Откъде намери такава сьомга?
— Ами… имам си хора — отвърна свекърва ми с престорена скромност, докато оправяше прическата си. — За скъпи гости нищо не жаля. Всичко сама приготвих, въртях се като катерица…
Аз дъвчех мълчаливо лист салата. „Сама“ най-много да е махнала етикетите от кутиите.
Истинската буря избухна при сервирането на топлото. Бях вече зверски гладна и посегнах към второ парче от печената шийка. Месото беше станало превъзходно – крехко, сочно, ароматно; бях го мариновала два дни.
В следващия миг вилицата на Снежана Василева издрънча рязко в чинията ми. Музиката секна, разговорите замлъкнаха. Двайсет чифта очи се заковаха в нас.
— Росица Воин! — гласът ѝ проряза въздуха като сигнал за строяване. — Имаш ли изобщо съвест? На Златка Валентинова не ѝ стигна, а ти посягаш за втори къс! За какво ти е толкова? Погледни се! Живееш на гърба на мъжа си, Борис те издържа, а все не ти е достатъчно! Нито срам, нито мярка! По-малко трябва да ядеш! Чужд залък вадиш от устата на хората!
В стаята се разля тежка, задушаваща тишина. Чуваше се дори как една муха бръмчи над купата с „Оливие“. Борис Огнянов пламна до корените на косата и се втренчи в чинията си. Албена Симеонова прихна и бързо закри устата си с ръка.
Чувството беше сякаш ме заляха с ледена вода. Първо ме заля срам – пръстите ми дори потрепериха, но почти веднага той се превърна в студен, ясен гняв. Спокойно оставих вилицата на ръба на чинията.
— Чужд залък? — повторих тихо.
— Ами да, чужд! — с готовност се включи Албена, окрилена от майка си зад гърба ѝ. — Борис се скъсва от работа, а ти само сладки печеш и се трупаш! Майка ми е права – апетитът ти не отговаря на положението!
Ето значи какво било. „Не по положение“.
Погледнах Снежана Василева и ѝ се усмихнах с онази служебна усмивка, каквато получаваш на регистратурата, когато чуеш: „Приемът е във вторник“ или „Запишете се предварително“.
— Благодаря ви за толкова динамичното водене на юбилея — казах равномерно. — Програмата е направо богата: банкет, публично обсъждане на килограмите и строг контрол на порциите. Остава само да раздадете номера и да отворите касата.
Някой нервно се изкашля; друг изведнъж започна да изучава съдържанието на чинията си с дълбока съсредоточеност, сякаш там се криеше смисълът на живота.
Свекърва ми присви очи:
— Недей да ми се подиграваш!
— Никаква подигравка — отвърнах спокойно. — Просто уточнявам формата. Подобни сцени обикновено се виждат по опашки за кренвирши… Вие обаче сте решили да ги съчетаете с празник. Практично.
— На Златка не ѝ стигна! — отново повиши тон тя.
Взех внимателно парчето месо от чинията си и го върнах в общото плато:
— Ето, вече ѝ стигна. Коригирано.
Златка Валентинова премигна объркано, като човек, който изведнъж се е оказал главен свидетел на нещо напълно неочаквано.
Обърнах се отново към свекърва си:
— А на вас бих ви дала един съвет… Щом обичате подаръци и днес е празник – запомнете простичко правило: да се обсъжда чуждото тяло на масата е лош вкус. Казват, че е и лоша поличба – след такива сцени хората просто спират да идват на гости, а тишината около масата стана още по-плътна.
