Снежана Василева разрязваше донесената от мен буженина с такова самодоволно изражение, сякаш лично е отгледала прасенцето – хранила го е с деликатеси и е бдяла нощем край пушилнята. Парчетата падаха върху порцелановата чиния на почти прозрачни слоеве, тънки като оризова хартия.
— Росица, махни се от масата — проточи свекървата с напевен тон и ловко ме шляпна по китката, която посягаше към буркана с кисели краставички. — Гостите още не са седнали, а ти вече търсиш какво да хапнеш. Това не е красиво. В нашето семейство се цени самообладанието.
Онзи миг ме остави без думи. В „нашето семейство“ винаги се е ценял трудът. Преди малко бях изкарала дванадесетчасова смяна в сладкарския си цех, после обиколих пазара с чанти за цялата рода — всичко за юбилея на обичаната свекърва — и ето ме сега, заклещена в нейната кухня, без право дори на една краставичка.
— Снежана, от сутринта не съм хапвала нищо — опитах се да го кажа с усмивка, макар вътре в мен вече да кипеше раздразнение. — А и краставиците аз ги избрах, чудесни са.
— Точно така! — веднага се включи Албена Симеонова, появила се на прага с цигара между пръстите и пронизващ поглед. — Ти ги избира и сигурно си препробвала половината още на пазара. Росица, по-добре помисли за фигурата си, вместо да хрупаш. Я се виж колко си се закръглила на Борисовите пари.
Думите ѝ ме попариха. „На Борисовите пари“? Съпругът ми Борис Огнянов беше честен и добър човек, но работеше като обикновен логист със заплата, стигаща едва за сметки и гориво за стария му „Форд“. Всичко останало — ипотеката за тристайния ни апартамент, храната, дрехите, почивките и дори тази празнична трапеза — лежеше изцяло върху мен и малкия ми бизнес.
— Албена, не бъркаш ли нещо? — присвих очи и подсуших ръцете си в кърпата. — Чии продукти нареждаме в момента на масата?
— Пак започва! — възкликна Снежана Василева и разпери ръце толкова рязко, че златните ѝ гривни (моят подарък за миналата Нова година) издрънчаха. — Все с пари размахва! Никаква духовност! Само бизнес и сметки ѝ в главата! А Борис е главата на семейството! Ти трябва да му бъдеш опора! Няма значение кой колко банкноти носи вкъщи! Важното е уважението! А ти с хляба упрекваш!
— Аз ли упреквам? — възмущението ми пресече дъха. — Вие току-що ми отказахте една краставичка!
— Не за краставичката ставаше дума, а за вида на масата! — отсече свекървата и ме изблъска с хълбок извън кухнята. — Хайде, иди се преоблечи! Стоиш с престилката като готвачка… Макар че каква друга си ти? Само тесто месиш и блатове печеш!
Влетях в хола като вихрушка. Борис седеше на дивана и без особено усърдие надуваше балони за украса. Като видя лицето ми, инстинктивно сви рамене.
— Борис… майка ти и сестра ти ме изкараха нахлебница… и ми заявиха право в очите, че нямам право да ям това, което сама съм купила… защото съм „напълняла“.
Той въздъхна тежко и завърза конеца на синия балон.
— Росица… моля те… не сега… Днес е юбилеят на мама — шейсет години стават… Тя просто е с такъв характер, старомоден… Убедена е, че жената трябва да е скромна… Изтърпи още малко… заради мен…
„Изтърпи.“ Тази дума се беше превърнала в основата на брака ни през последните пет години. Аз търпях посещенията на Албена с нейните шумни близнаци всеки уикенд; търпях подигравките на Снежана към цеха ми, който тя наричаше „смешна работилничка“, докато без свян настояваше да ѝ правя торти за приятелките ѝ безплатно; търпях още много неща, и усещах как напрежението в мен се натрупваше, готово да се прелее точно в този празничен ден.
