— …Скъпа, може би ще дойдеш да ни видиш? Отдавна не си се появявала…
— Не.
— Но как така…
— Мамо, изслушай ме внимателно — гласът на Зорница Овчар стана бавен и отчетлив, сякаш подбираше всяка сричка с хирургическа точност. — Преведох парите не защото ви дължа нещо. Не защото сме семейство в онзи смисъл, който ти влагаш. А защото имам възможност и не искам баща ми да умре.
— Зорничке, какви ги говориш?..
— Почакай. Остави ме да довърша. — Тя се обърна с гръб към прозореца, сякаш търсеше опора. — През целия си живот за вас бях резервен вариант. Нежелано дете, появило се в неподходящ момент и объркало плановете ви. Никога не сте го казвали директно, но аз го усещах във всичко. А когато се роди Албена Соколова, ролята ми стана още по-ясна — безплатна бавачка, помощна ръка, човекът, на когото може да се прехвърли всяка отговорност.
— Ние те обичахме…
— Не — тихо, но категорично я прекъсна Зорница, макар майка ѝ да не можеше да види поклащането на главата ѝ. — Вие ме търпяхте. Това не е едно и също. Албена беше обичана. За нея имаше играчки, рокли, уроци, бъдеще. За нея продадохте вилата, разменихте жилището, затънахте в заеми. А от мен… от мен се очакваше да съм благодарна, че изобщо съм останала при вас.
— Това е несправедливо! Правили сме каквото сме могли!
— Правили сте онова, което е било неизбежно — отвърна рязко Зорница. — Храна, дрехи, покрив. Това са задължения, не доказателства за любов. Любовта е интерес, грижа, въпроси за мечтите ти, подкрепа, когато боли, радост от успехите ти. Попитахте ли ме някога какво искам? Как живея? Какво ме движи напред?
Тишината от другата страна на линията натежа.
— Когато получавах дипломата си, не дойдохте, защото Албена имаше бал — продължи тя и в гласа ѝ за пръв път се прокрадна стара, дълбока болка. — При първото ми повишение ви се обадих развълнувана, а вие ми казахте, че моментът е лош — Албена се била скарала с поредния си приятел и плачела. Когато си купих апартамент — с пари, изкарани с труд и лишения — ме поздравихте набързо и след минута поискахте заем… пак за нея.
— Не сме искали да те нараним… просто не сме се замисляли…
— Именно. Вие никога не сте мислили за мен. Бях удобно допълнение към живота ви. Трябва помощ — Зорница ще се появи. Трябват пари — Зорница ще даде. Но да се обадите просто така, да попитате как съм, да ме поканите, да кажете, че се гордеете… това дори не ви е минавало през ума.
— Зорница…
— Мамо, парите са изпратени. Лекувайте се. Оправяйте се. Но повече — чуваш ли ме — никога не ми звънете. Не ми пишете. Не се връщайте в живота ми. Аз платих дълг, който реално не съществуваше, но който вие винаги сте приемали за даденост.
— Как смееш да говориш така с майка си?!
— А как вие посмяхте да се отнасяте така с дъщеря си? — върна ѝ тя без колебание. — Най-страшното не е, че не сте ме обичали. Най-страшното е, че дори сега не разбирате какво е било погрешно. В този момент ти не мислиш за болката ми, а само за това колко несправедливо ти се струва отношението ми.
Тя чу приглушено хлипане, но не спря:
— Вие направихте Албена безпомощна. Научихте я, че светът ѝ е длъжен, че е достатъчно да е хубава, за да получава всичко. Тя не умее да работи, да се бори, да понася трудности. Защото винаги сте били вие — готови да постелете меко. И резултатът е ясен: тя е нещастна, защото реалният живот не следва правилата, които ѝ внушихте.
— Не смей да говориш така за сестра си!
— А мен вие ме направихте силна — каза Зорница спокойно. — И за това ви благодаря, без капка ирония. Научихте ме да не разчитам на никого, да се боря сама и да ценя всяка малка победа, защото знаех, че помощ няма да дойде отвън, а изборът ми винаги е бил единствено мой.
