…като тежест върху семейния бюджет.
— Та тя е толкова хубава — повтаряше майката отново и отново, сякаш си повтаряше заклинание. — Нужно ѝ е правилно обкръжение, за да си намери подходящ съпруг.
Думата „съпруг“ изричаше с особен трепет, почти тържествено, все едно ставаше дума за брак с особа от благороднически род, а не за обикновен човешки живот.
Когато Зорница Овчар навърши двадесет и три, ѝ предложиха работа в голяма компания в София. Заплатата надвишаваше почти тройно всичко, което можеше да ѝ предложи родният ѝ град.
— Ще заминаваш ли? — учуди се майка ѝ, щом чу новината. — А ние какво ще правим? Албена Соколова ще кандидатства в университет, трябват ѝ пари за частни уроци.
— Повече не мога, мамо — отвърна Зорница тихо, без укор, но и без колебание. — Искам най-после да живея за себе си.
— Егоистка — хвърли майката и се обърна настрани.
Зорница си тръгна с два куфара и желязно решение никога да не се връща назад — нито физически, нито емоционално.
София я посрещна хладно и безразлично, както посреща всички млади хора с амбиции и ограничени средства. Първата година беше истинско изпитание — работеше по дванайсет часа на ден, наемаше стая в стара кооперация с обща кухня, броеше стотинките и се лишаваше от всичко излишно. Но не се отказа.
След три години заемаше позицията младши мениджър. След пет — вече ръководеше отдел. А на седмата година беше назначена за търговски директор. Купи си апартамент с огромни прозорци, от които вечер се разстилаше целият град. Често стоеше мълчаливо пред стъклата и си повтаряше: „Справих се. Сама.“
Родителите се обаждаха рядко. Честитяха ѝ рождения ден с няколко дежурни думи. Понякога майка ѝ между другото се оплакваше от живота, без да задълбава.
— Албена още не може да се омъжи. Такава красавица е, а все не излиза нищо свястно. Или без пари, или дори кола нямат като хората. Ние, разбира се, ѝ помагаме, колкото можем. Разменихме апартамента за по-малък, но поне ѝ купихме отделно жилище.
Зорница мълчеше. Това мълчание родителите ѝ възприемаха като съгласие.
Албена вече беше на двадесет и осем. Смени три университета и не завърши нито един. Опита се да работи на няколко места, но навсякъде се задържаше по месец — началниците били „грубияни“, колегите „злобни“, а самата работа — „под нивото ѝ“.
— Тя просто се търси — оправдаваше я майката. — Художествена душа е.
Тази „душа“ живееше изцяло на гърба на родителите си, влюбваше се редовно в „перспективни“ мъже, които се оказваха женени, издържани от други или откровени измамници. Между любовните драми настояваше за екскурзии, курорти и скъпи вещи.
Родителите продаваха каквото им беше останало, теглеха заеми и отново се обръщаха към Зорница.
— Зорничке, ти знаеш колко я обичаме. Тя е толкова чувствителна. Помогни ни да я подкрепим.
Първия път Зорница преведе пари без дума. Втория — също. При третия написа кратко съобщение: „Това е последният превод. Повече не ми пишете.“
И те наистина не писаха. Три години. Пълно мълчание, сякаш тя никога не е съществувала. И точно сега — този телефонен звън.
— Колко пари трябват? — попита Зорница, взирайки се в отражението на нощна София в стъклото.
— Двеста хиляди лева — прошепна майка ѝ. — Зорничке, разбирам, че имаш свой живот, но ние сме ти родители. А и… Албена не може да помогне. Сега ѝ е много трудно. Разведе се, остана съвсем сама…
— Разведе се? — повтори Зорница. — Дори не знаех, че се е омъжвала.
— Ами… бракът беше кратък. Оказа се, че мъжът не е такъв, за какъвто се е представял. Албенка много страда.
— Ясно — Зорница отвори лаптопа и влезе в банковото приложение. — Изпратете ми данните.
— Дъще, не можеш да си представиш колко сме ти благодарни — в гласа на майката прозвуча облекчение. — Винаги съм казвала на баща ти, че ти си най-надеждната…
— Мамo, данните — прекъсна я Зорница със същия делови тон, с който слагаше край на безсмислени разговори на работни срещи.
След минута преводът беше факт.
— Зорница, ти ни спас…
