— …да ни помогнеш — измънка той най-сетне. — Тя си мислеше, че ако си вземеш почивка, ще…
— Майка ти искаше да ме махне от пътя, за да можеш спокойно да кръшкаш в собствения ни дом! — гласът ми преля в писък. — А ти, страхливецо, прие. Нямаше смелост нито да говориш честно, нито да се разведеш като мъж. По-лесно беше да ме изпратиш при майка си, нали?
— Не съм искал да те нараня…
— Не искаше да си създаваш главоболия с развода! — грабнах чашата му от масата и я запратих в стената. Виното се разля по тапета като тъмночервена рана. — Двадесет и две години, Красимир Вълков. Родих ти две деца. Работех рамо до рамо с теб и носех целия дом на гърба си. А ти… ти и майка ти хладнокръвно сте крояли план как да ми „уредите“ почивка, за да не ви преча!
Той остана приведен, вперил поглед в пода. Нямаше аргументи, нито сили да се защити.
— Събирай си багажа — изрекох ледено. — И се мести при майка си. Нека тя да се грижи за теб отсега нататък.
— Полина, нека поговорим…
— Не. Двадесет и две години обсъждах всичко с теб, а през последната ти живя с две лица. Няма какво повече да се казва. Утре отивам при адвокат. А сега изчезвай от дома ми.
— От нашия — прошепна той.
— Ще се видим в съда. Там ще решим чий е.
Глава 6. Начало наново
Изминаха шест месеца. Разводът беше грозен — Зоя Балканска нае скъп адвокат и се опита да изкара мен виновната съпруга. Истината обаче бързо изплува, особено когато стана ясно, че въпросната жена далеч не е била единствената.
Жилището остана за мен — доказах, че по-голямата част от първоначалната вноска идваше от наследството на баба ми. Красимир получи дяла си под формата на обезщетение и пътищата ни се разделиха окончателно.
Децата първоначално бяха разтърсени, но Албена Вълкова бързо подреди фактите и застана до мен. Явор Данаилов също, макар за него да беше по-трудно — все пак това беше баща му.
Започнах работа на пълен работен ден — парите вече бяха нужни само на мен, а това усещане за независимост беше странно сладко. Записах се на йога и заминах с Нели Соколова до Пловдив просто ей така — за себе си. За първи път от двайсет и две години.
Красимир се ожени за онази жена три месеца след развода. Живеят при майка му — явно с жилище не са успели. Зоя Балканска вече не се обажда и не настоява — получи каквото искаше: сина си наблизо. Нека ѝ стига.
А аз спечелих нещо, за което дори не смеех да мечтая — собствения си живот. Без чужди решения, без „почивки“ като изгнание, без преструвки, че всичко е наред.
Когато приятелките ме питат дали съжалявам за развода, отговарям честно: нито за миг. Съжалявам единствено, че не разбрах по-рано как са се опитвали да ме изтрият от собствения ми път.
Оттук нататък никой няма да решава вместо мен. Моят избор е мой. Животът ми — също. Ако това се нарича егоизъм, нека бъде така. Прекалено дълго живях за другите.
