Последното съобщение беше от предната вечер: „Мамо, стигна ли тя добре? Не правеше ли сцени?“ А по-надолу, седмица преди заминаването ми, стоеше друго: „Мамо, измисли нещо, за да замине Полина за две седмици. Трябва да уредя някои неща.“
Да ги уреди… Какво точно? И с кого?
Глава 4. Завръщането
Издържах на вилата точно четири дни. На петата сутрин събрах набързо багажа си и съобщих на Зоя Балканска, че си тръгвам — Албена Вълкова имала сериозен проблем и спешно се нуждаела от мен в София. Свекърва ми опита да възрази, но вече бях поръчала такси и разговорът приключи.
На Красимир Вълков не се обадих. Качих се на автобуса и след пет часа бях у дома. Нарочно пристигнах привечер — по това време той обикновено се връщаше от работа.
Отключих с моя ключ. В апартамента се носеше аромат на скъп парфюм и… на готвено. Аз умея да готвя, но уханието от кухнята издаваше ръката на човек с професионални навици. На закачалката висеше дамско яке — леко, елегантно и определено не мое. До него — обувки с висок ток, по-малък номер от моя.
Сърцето ми блъскаше толкова силно, че се уплаших да не ме чуят. Събуx се и безшумно прекосих хола.
На масата седяха Красимир и непозната жена, на вид около тридесет и пет годишна. Красива, поддържана, с изискан вкус и рокля, която сякаш беше избрана специално за този повод. Между тях — бутилка вино, запалени свещи и сложни ястия, сервирани в най-хубавия ми сервиз.
— Е, Красимирчо, сега си свободен цели десет дни — смееше се тя, отпивайки от чашата. — Майка ти всичко е организирала идеално. Между другото, какво ѝ разказваш за мен?
— Нищо конкретно — той стисна ръката ѝ. — Засега. Първо трябва да реша как е най-разумно да се уреди всичко. Апартаментът е на двама ни, ще се дели…
— Добър вечер — обадих се от вратата.
Жената писна и изпусна чашата. Красимир пребледня така, сякаш бе зърнал призрак.
— Полина… ти… как…
— Как съм тук ли? — влязох спокойно, въпреки треперенето в гласа си. — В собствения си дом? В жилището, което вече планираш да разделяш?
Тя скочи, грабна чантата си.
— Красимир, ти каза, че тя…
— Млъкни! — изръмжа той, после се обърна към мен. — Полина, това не е това, което си мислиш.
— Наистина ли? — приближих се. — Тогава как да го нарека? Работна вечеря? Или отдаваш апартамента под наем, докато жена ти е на вилата?
— Тръгвам си — прошепна гостенката и се стрелна към изхода. Не я спрях. Тя нямаше значение. Значение имаше мъжът, с когото бях споделяла двадесет и две години и който ми се кълнеше във вярност.
Глава 5. Истината
Красимир започна да реди обяснения — за „труден етап“, „криза на средната възраст“, „липса на разбиране“. Обичайният речник на изневерника.
— Колко? — прекъснах го.
— Какво „колко“?
— От колко време продължава това? И колко жени е имало преди нея?
Той замълча. Това мълчание каза всичко — не беше първата, а аз тепърва щях да чуя оправданието, в което майка му заемаше централно място.
