Когато някой разпорежда почивката ти без дори да те попита, това вече не е отдих. Понякога обаче точно подобно „изпращане“ те сблъсква с истината за собствения ти живот, от която дълго си бягал.
Глава 1. Решение, взето вместо мен
Красимир Вълков се появи в кухнята, докато още изплаквах чиниите след вечеря. Излъчваше особено самодоволство — същия онзи израз, който имаше, когато на работа беше „затворил“ труден въпрос.
— Полина, с майка ми решихме, че ще изкараш отпуска си при нея, на вилата — подхвърли той спокойно, сякаш говореше за нещо напълно незначително.
За миг не осъзнах чутото. Обърнах се бавно, без да пускам чинията от ръцете си.
— Моля?
— Та нали постоянно повтаряш, че си изморена. Мама предложи да отидеш за две седмици. Чист въздух, тишина, без ангажименти. Автобусният билет вече е купен, тръгваш вдругиден.
Кранът продължаваше да шуми, а аз бях вцепенена. Двадесет и две години брак, сведени до едно безапелационно „ние решихме“. Нито „да го обсъдим“, нито „какво мислиш“, а направо — готов факт, поднесен вместо мен.
— Красимир, изобщо попита ли ме? — гласът ми излезе по-тих, отколкото очаквах.
Той се намръщи, явно изненадан от съпротивата.
— Полина, недей така. Мама се постара, искаше да ти направи добро. Знаеш колко се грижи за теб.
Грижи. Зоя Балканска никога не се беше грижила за мен. В първите години от брака ни открито повтаряше на сина си, че не съм подходяща за него. После смени тактиката — премина към полунамек, „добронамерени“ съвети и показна загриженост.
— А ти самият смяташе ли да дойдеш с мен? — попитах, макар вече да знаех отговора.
— Моят отпуск е чак след месец. А и мама е сама там, ще ѝ е по-весело с теб.
Ето го и истинският мотив. На Зоя Балканска ѝ е скучно на вилата и аз съм изпратена да я „развличам“. Не за почивка, а за труд. Защото отлично знаех какво значи да „гостуваш“ при нея: готвене, чистене, работа в градината, буркани и безкрайни лекции как не умея да водя домакинство и как греша във възпитанието на децата.
— Ще помисля — изрекох едва-едва.
Красимир вече се обръщаше да излезе, но думите ми го спряха.
— Няма какво да мислиш. Билетът е купен, мама те чака. Само не прави сцени.
И си тръгна. Просто така — остави ме с мокри ръце, стегнато гърло и усещане, че нещо в живота ми се е пропукало.
Глава 2. Разговор с приятелка
Издържах до вечерта, опитвайки се да укротя треперенето си. Децата отдавна са самостоятелни — Албена Вълкова живее в София, а Явор Данаилов е в близък град. Красимир се беше затворил в кабинета си, тракаше по компютъра. Аз набрах Нели Соколова — единствения човек, пред когото можех да говоря без преструвки.
— Представяш ли си, дори не ме попита — прошепнах, макар да знаех, че той няма да ме чуе. — Просто ми съобщи. „Мама и аз решихме“.
Нели замълча за миг, после въздъхна тежко:
— Полина, а замисляла ли си се поне веднъж защо изобщо ти го причиняват?
