Той беше там. С очите си видя как те унижават. Чу всяка дума, която изрече. И въпреки това направи своя избор — застана зад нея.
— Но…
— Няма „но“, мило мое — прекъсна ме баща ми спокойно. — Той избра. Избра я. В деня на сватбата ти. Пред стотина души. Това не е подхлъзване. Това е съзнателно решение.
Сълзите се стичаха по лицето ми, без да мога да ги спра.
— Какво да правя сега, тате?
— Какво искаш да направиш?
— Не знам…
— Любовта сама по себе си не стига, Жулиета — каза тихо. — Трябват уважение и смелост. Радослав те обича, в това не се съмнявам. Но не намери сили да те защити. А без това чувствата са празни.
В два през нощта телефонът ми изписука. Съобщение от Радослав Каменар:
„Жулиета, прости ми. Майка ми получи паник атака. Трябваше да я закарам у дома. Ще се върна утре и ще поговорим.“
Отговорих веднага:
„Не, Радослав. Днес ти направи избора си. Предпочете майка си. Живей с това.“
След това блокирах номера му.
Минаха три месеца.
Разводът приключи бързо и без излишни сцени. Радослав дори не се появи в залата — изпрати адвокат. Юристът заяви: „Клиентът ми съжалява и моли за втори шанс.“
Съдията се обърна към мен:
— Желаете ли нова възможност?
— Не — отвърнах ясно.
Решението беше произнесено веднага.
Днес седя в кафене „При Златната гъска“ — ресторантът на баща ми. След сватбата го прекръсти. Каза, че името е символ на ново начало.
Отпивам капучино, разгръщам книга. Навън минават двойки, преплели ръце. Усмихвам се искрено.
Някой ден отново ще съм аз. Но с друг човек. С такъв, който застава отпред.
Телефонът ми завибрира. Съобщение от Радослав — от непознат номер, защото старият беше блокиран:
„Жулиета, моля те. Прости ми. Сгреших. Прекъснах отношенията с майка ми. Вече не общуваме. Дай ми още един шанс.“
Прочетох. И изтрих.
Защото баща ми беше прав. Сцената на сватбата не беше грешка. Беше избор.
А аз заслужавам човек, който ще избере мен. Винаги. От първия път.
Не мъж, който първо ще тръгне с майка си… и после ще съжалява.
Баща ми се приближи и седна срещу мен.
— Как си, Жулиета?
— Добре, тате. Наистина добре.
— Писа ли ти?
— Да. Изтрих съобщението.
Той се усмихна топло.
— Гордея се с теб.
— Защо?
— Защото знаеш какво заслужаваш и не се отказваш от него.
Хванах ръката му.
— Благодаря ти. За сватбата. За всичко, което направи.
— Нищо особено не беше.
— Беше. Ти изгони младоженеца ми от собствената ми сватба. В твоя ресторант. Пред всички.
— Изгоних човек, който не те уважаваше — поправи ме той. — Че е бил твой жених, е подробност.
Смея се. И плача. Едновременно.
— А сега какво, тате?
— Ще живееш. Ще срещнеш друг. Такъв, който ще стане и ще каже: „Стига.“ Който ще избере теб. Без колебание.
— А ако не го намеря?
— Ще го намериш. Защото имаш стойност, Жулиета. И правилният мъж ще я види.
Навън започна да вали сняг — първият за сезона.
Гледам през прозореца. На улицата мъж прегръща жена, закрива я с палтото си от снега. И двамата се смеят.
Това искам. Това заслужавам.
Не мъж, който напуска сватбата с майка си.
А мъж, който би изгонил майка си от сватбата — заради мен.
Баща ми го направи. Показа ми как изглежда истинската защита.
И сега знам какво да търся.
И какво никога повече да не приемам.
