— Синът ви, — произнесе баща ми и насочи погледа си към Радослав Каменар, — преди малко се врече във вярност на дъщеря ми. Тук. В ресторанта, който е мой и който аз съм изградил. А вие си позволихте да я унизите пред всички.
— Радослав! — Венета Странджанска рязко се обърна към него. — Кажи нещо!
Радослав не помръдна. Седеше приведен, взрян в чинията си, с преплетени пръсти в скута.
— Радослав! — гласът ѝ стана по-остър.
Отговор нямаше.
Тогава баща ми се обърна директно към него:
— Радославе, — каза спокойно, без гняв, — кажи ясно: зад майка си ли заставаш или до съпругата си?
Той вдигна очи. Погледна баща ми. После майка си. Накрая — мен.
— Аз… не знам какво да кажа…
— Кажи, че майка ти трябва да си тръгне, — настоя баща ми.
— Но тя ми е майка…
— А Жулиета е твоя жена. Жената, на която преди по-малко от час обеща да обичаш и да закриляш.
Устните му се разтвориха, но думите не излязоха.
Баща ми се обърна отново към Венета:
— Госпожо Странджанска. Напускате ресторанта. Веднага.
— Нямате право да ме изгоните! — извика тя.
— Имам, — отвърна той хладно. — Аз съм собственикът. И мога да отстраня всеки, който нарушава реда. Камерите записват. Десетки хора чуха думите ви. Или си тръгвате сама, или викам охрана.
Лицето ѝ първо пламна, после пребледня. Тя грабна чантата си.
— Радославе, тръгваме!
— Не, — прекъсна я баща ми. — Радослав е мой зет. Той е добре дошъл. Вие — не.
— Радослав! — изкрещя тя. — Ще дойдеш ли с мен?!
Той отново се поколеба. Поглед към мен. После към нея. После към баща ми.
— Аз… трябва да тръгна с майка ми…
— Не си длъжен, — каза баща ми.
— Тя е сама…
— Тя е зряла жена, — отвърна той. — Ще се прибере.
Радослав се изправи и тръгна към майка си.
— Извинявай, Жулиета, — каза, без да се обърне. — Само ще я изпратя.
И си тръгна.
С нея.
Навън.
От собствената си сватба.
В залата остана тежка тишина. Никой не знаеше как да реагира.
Баща ми дойде при мен и хвана ръката ми.
— Жулиета, скъпа… можеш ли да станеш?
Изправих се. Коленете ми трепереха.
Той ме поведе към микрофона.
— Скъпи гости, — заговори. — Извинявам се за случилото се. Моят зет избра да напусне тържеството. С майка си. Това е негов избор.
Спря за миг, извади кърпичка и избърса очите си.
— Но дъщеря ми остава. И ние ще празнуваме. Защото тя го заслужава. Заслужава радост и уважение от хората, които я обичат.
Някой започна да ръкопляска. После още един. След миг цялата зала аплодираше.
Стоях пред микрофона. В булчинската си рокля. Без младоженец.
Баща ми ме прегърна.
— Да си ходим ли, скъпа?
Поклатих глава.
— Не. Оставаме. Ще празнуваме.
— Сигурна ли си?
— Да. Прав си. Заслужавам го.
Празникът продължи. Без младоженец. Без свекърва.
Танцувах с баща си. После с братовчед си. После с една братовчедка. Опитах тортата. Смях се на шегите на чичо ми. Пих шампанско.
И всяка минута чаках Радослав да се върне.
Не се върна.
Малко след полунощ излязох навън и седнах на пейката пред ресторанта. Луната светеше, улицата беше тиха.
Баща ми излезе след мен и седна до мен.
— Как си?
— Не знам, тате.
— Обади ли се?
— Не.
Той кимна. Помълча, после тихо каза:
— Жулиета, мога ли да ти кажа нещо?
— Да.
— Днес Радослав направи своя избор. Не майка му вместо него.
