Вместо онова трепетно очакване, което трябваше да ме изпълва, в мен се беше настанил страх.
Причината имаше име — Венета Странджанска.
Вечерта преди сватбата тя се появи в апартамента ни. В жилището, което споделях с Радослав Каменар вече осем месеца. Влезе без усмивка, без поздрав, и директно отсече:
— Не вярвам утре да има сватба.
Радослав тъкмо сипваше кафе. Обърна се рязко към нея:
— Мамо, моля те. Не днес.
— Сине, аз само ти казвам истината. Това момиче не е за теб.
— Мамо, обичам я. Ние вече сме женени.
— Още не, — прекъсна го тя хладно. — Засега само по документи. Утре е церемонията. И аз ти казвам — помисли добре.
Стоях в кухнята като закована. Въздухът сякаш беше изчезнал.
Радослав ме погледна за миг, после отново се обърна към майка си:
— Няма какво да обсъждаме. Темата е затворена.
— Добре, добре… — въздъхна Венета Странджанска. — Само после не казвай, че не съм те предупредила.
И си тръгна.
Нощта беше безкрайна. Не мигнах. Притиснах се до рамото на Радослав и прошепнах:
— Ами ако е права?
— Не е, — отговори уверено той. — Жули, знаеш я. Такава е. Ще свикне.
— Осем месеца „свиква“, — едва изрекох. — И все ми повтаря, че не съм достатъчно добра.
— Защото цял живот съм бил нейното момче. Но вече съм твой съпруг. И утре всички ще го видят.
Той заспа. Аз останах будна до сутринта.
Майка ми ми помагаше да облека роклята. Бяла, изчистена, ефирна. Чувствах се като излязла от приказка.
— Прекрасна си, Жулиета, — каза тя със сълзи в очите.
— Мамо, страх ме е.
— От какво, съкровище?
— Че Венета ще съсипе всичко.
Тя поклати глава спокойно:
— Няма да ѝ позволим. Баща ти няма да допусне това. Днес е нашият ден. Твоят ден. И той го пази.
Баща ми, Христофор Вълков, беше собственик на ресторант „При Златната гъска“ — най-добрият в града. Там се организираше всичко важно — сватби, юбилеи, официални събития. Хората го уважаваха. Слушаха го.
А днес там беше сватбата на дъщеря му.
Когато пристигнахме, ни посрещна море от цветя, музика и близо сто гости. Масите бяха подредени като за фотосесия.
Баща ми тръгна към олтара. Аз след него. Радослав ме чакаше. Усмихваше се.
Казахме си „да“. Целунахме се. Аплодисментите огласиха залата.
После седнахме. Дойде време за тостове.
И тогава Венета Странджанска се изправи. Взе микрофона.
Изрече думите, които прорязаха празника.
Баща ми вече беше до микрофона. Погледът му беше прикован в нея — седнала с самодоволна усмивка.
— Добър вечер, — започна спокойно той. — Казвам се Христофор Вълков. Баща на булката. И собственик на този ресторант.
Усмивката на Венета се стопи.
— Госпожо Странджанска, — продължи той, — току-що унижихте дъщеря ми. На сватбения ѝ ден. Пред сто гости. В моята зала.
— Аз просто казах истината… — опита се да възрази тя.
— Мълчете, — прекъсна я той. Тихо. Твърдо.
Тя затвори уста.
— Това е моят ресторант, — каза баща ми. — Аз решавам кой остава тук. А вие току-що загубихте това право.
— Какво означава това? — тя скочи на крака.
— Означава, че ви моля незабавно да напуснете залата.
Настъпи пълна тишина. Никой не помръдна.
Венета се изсмя нервно:
— Сериозно ли говорите? Синът ми току-що се ожени тук!
Баща ми я погледна право в очите, готов да продължи.
