— Моята снаха е грешка, — прозвуча гласът на Венета Странджанска в микрофона, докато показалецът ѝ безпогрешно се заби в мен.
Настъпи оглушителна тишина. Около сто гости сякаш забравиха как се диша.
След миг някой се изкикоти — кратко, напрегнато, неловко. Това беше Златка Валентинова от съседната маса. Тя прикри устата си с длан, но очите ѝ искряха от злорадство.
— Тя е на двадесет и шест, — продължи Венета без колебание. — Синът ми е на тридесет и три. На него му трябва по-зряла жена. Познават се от осем месеца. Само осем! Това не е основа за брак.
Любомир Яворов вече беше извадил телефона си и записваше. Съпругата му се наведе към жената до нея и прошепна: „Това е абсурд… не може да го мисли сериозно.“
Но тя го мислеше. И още как.
— Затова като майка на младоженеца заявявам открито: аз не одобрявам този брак. — Венета вдигна чашата си с шампанско. — Но какво да се прави… младост, глупост, сляпа любов, нали така? Наздраве за младоженците. Дано поне година издържат.
Някой избухна в смях. После още един. После цяла група от задните маси.
Момиче наблизо прошепна на приятелката си: „Горката булка. Това е унижение.“ Другата отвърна: „Снимаш ли? Качи го в Инстаграм.“
Аз седях на централната маса. Облечена в сватбената рокля, която избирах три месеца. С венец от цветя в косите — сплетен от майка ми същата сутрин. До Радослав Каменар, съпруга ми от по-малко от половин час. Той гледаше втренчено в чинията си. Ръцете му бяха сключени в скута. Беше като спрял да диша.
Бяха минали двайсет минути от ритуала. На собствената ми сватба. Пред сто души. В ресторанта на баща ми.
А свекърва ми току-що беше заявила публично, че съм грешка.
Венета остави микрофона обратно на масата и се усмихна — онази усмивка, която казва: „Най-сетне го изрекох и никой не ме спря.“ Върна се на мястото си. Сестрата на Радослав, Даниела Рилска, я гледаше с отворена уста, но не произнесе и дума.
Баща ми беше на съседната маса. Видях как челюстта му се стегна. Как стисна чашата толкова силно, че се уплаших да не се строши. Погледна първо мен — в бялата рокля, с размазан грим и сключени ръце.
После погледна Радослав. Неподвижен. Мълчалив. Без да защити нито мен, нито себе си.
И накрая — Венета. Победоносна, отпиваща шампанско, усмихната към любопитните погледи.
Баща ми се изправи. Пристъпи към масата си. Взе чашата, изпи я на един дъх и я остави обратно с такъв трясък, че звукът отекна в залата.
Всички се обърнаха към него.
Той тръгна към микрофона, хвана го и вдигна очи първо към Венета Странджанска, после към мен.
— Извинете — каза спокойно, но гласът му беше твърд като метал, — може ли за момент?
Същата сутрин се бях събудила в старата си стая. В дома на родителите ми. Там, където бях живяла всичките си двадесет и шест години.
Днес трябваше да е най-щастливият ми ден — денят, в който да се вълнувам, да треперя от радост и нетърпение, а не от страх и предчувствие за буря.
