Вътре я очакваше онова, което отдавна смяташе за безвъзвратно изгубено — същите онези обеци и гривната. До тях беше пъхната малка картичка с няколко реда, написани с познатия ѝ почерк: „Обиколих всички заложни къщи и намерих обеците и гривната. Подадох сигнал в полицията. Брачната халка също я открих, но реших, че няма да искаш да я виждаш.“
Близо два часа Невена Стоянова не помръдна от мястото си. Просто седеше и вперваше поглед в съкровищата си, сякаш се страхуваше, че ако мигне, те ще изчезнат. Никога не беше казвала на съпруга си, че точно тези бижута значат най-много за нея. Как тогава той бе разбрал? Защо не беше търсил огърлицата от третата им годишнина — скъпа, но натруфена и напълно бездушна? Мисълта я объркваше. Дали наистина я познаваше по-добре, отколкото самата тя допускаше? Решението ѝ се изплъзваше, колкото и да се опитваше да го улови.
Таксито летеше към летището, сякаш асфалтът не го докосваше — не напразно Невена бе обещала троен бакшиш. Добре, че разстоянието беше малко. И все пак не стигна навреме. Когато нахлу вътре, регистрацията току-що беше приключила. Светослав Радев вече беше отлетял към своя Тайланд. Може би така трябваше да бъде. Тя се отпусна изтощено на една от седалките, за да си поеме дъх и да извика кола обратно. И точно тогава…
— Невена? — чу зад гърба си. — Какво правиш тук?
Пред нея стоеше Светослав, заобиколен от куфари и фотоапарати.
— Дойдох да си взема халката — прошепна тя, а сълзите се стичаха безконтролно. — А ти защо не замина?
— Защото исках да ти я върна — отвърна той с тиха усмивка.
До Тайланд заминаха месец по-късно, макар и само за две седмици. Понякога човек наистина трябва да си позволи втори шанс.
