Светослав продължи да настоява, че не е престъпник и че дори законът давал възможност за поправка, а те двамата уж не били чужди хора.
„Нека тогава държавата да ти раздава нови начала“, отсече Невена Стоянова, без да смекчи гласа си.
Той остана да стои объркан в средата на хола, толкова безпомощен, че за миг в нея се прокрадна съжаление. Само че погледът ѝ се плъзна към коженото палто в коридора и чувството мигом се изпари, заменено от хладно безразличие.
„Невенче, мога ли да оставя фотоапаратите си тук за известно време?“ — попита несигурно Светослав Радев. „Трябва да сложа ключалка в стаята, а ме е страх да не ги откраднат.“
Апартаментът беше купен от Невена още преди брака им, докато той беше влагал всяка спестена стотинка в страстта си и основния си доход — обективи, тела и техника. След раздялата Светослав се беше нанесъл в стая от тристаен апартамент със съмнителни студенти за съседи и не смееше да пренесе скъпата апаратура там.
„Оставяй ги“, отвърна тя с равнодушно повдигане на рамене.
Срещата по-късно се оказа истинска магия. Никога досега Невена не беше преживявала подобна вечер. Борис Калинов се държеше като герой от приказките — внимателен, възпитан и ненатрапчив. Той разбираше, че след развода ѝ е нужно време, и не я притискаше с нищо. Именно затова тя го покани на чай — наистина само на чай, без подтекст. По пътя минаха през сладкарница и си избраха пастички, което ѝ се стори неочаквано мило. После се прибраха у дома, а Невена запари ароматен чай, донесен от приятелка след пътуване до Индия. Това беше последният ясен спомен, който ѝ остана от вечерта.
Събуди се посред нощ с пронизващо главоболие и изсъхнало гърло, жадна до болка. С усилие се надигна и почти пълзешком стигна до кухнята, където успя да отпие малко вода, преди отново да се почувства замаяна.
