Сутринта я посрещна с тишина, каквато отдавна не бе усещала. Зорница имаше нужда точно от това — от въздух, който да влиза свободно в гърдите ѝ, без мисли за дела, подписи, разводи и предателства. Само покой и време, което не я притиска.
Къщата я прие с мириса на старо дърво, влажна земя и изсъхнали листа от миналата есен. Тя разтвори прозорците широко, забърса праха от мебелите, после извади от килера формите, восъка и останалите материали за свещите. Може би именно тук щеше да успее да подреди живота си наново, далеч от чуждите ръце и лъжи.
Още същия ден на двора се появи съседът — Асен Балкански. Донесе буркан с прясно мляко и чувал с картофи, остави ги до стъпалата и я огледа изпитателно.
— Сама ли си вече тук? — попита внимателно. — Ако нещо стане, не се колебай. Аз съм наблизо. През почивните дни се навъртат разни типове, мислят, че вилите са изоставени.
— Благодаря ти, чичо Асене — усмихна се Зорница.
Тя не прие думите му насериозно. И точно това бе грешката ѝ.
В неделя отиде до селския магазин за хляб и малко продукти. Отсъства не повече от час. Когато се върна и приближи портата, погледът ѝ се спря на кола до оградата — черен автомобил, който познаваше прекалено добре. Колата на Кирил Мартинов. Същата, купена с пари от продажбата на нейните свещи.
Сърцето ѝ прескочи. Тя отвори портата и влезе в двора.
На верандата стоеше Олива Василева, стискайки кашон, а Кирил изнасяше микровълнова печка от къщата.
— Остани там, където си — каза Зорница спокойно, но гласът ѝ не допусна възражение.
Кирил се обърна рязко. За миг лицето му се изкриви от уплаха, после насила опита да се усмихне.
— Зори, ние само… все пак и наше беше. Решихме да си вземем някои неща, без скандали.
— По съдебно решение тук нямате нищо — тя извади телефона си. — Оставете всичко веднага.
— Ще викаш полиция? — Олива пристъпи напред. — Нас ли? Собственото си семейство?
— Вие спряхте да бъдете мое семейство, когато започнахте да ме ограбвате — отвърна Зорница и набра номера. — Сега стойте и чакайте.
Кирил пребледня. Олива остави кашона на земята.
— Ние се шегувахме… нали, Кириле? Нищо не сме…
— Видях какво сте натоварили — Зорница посочи открехнатия багажник. — Техника, суровини, инструменти. Разбили сте ключалката и сте ме обрали.
Зад ъгъла се появи Асен Балкански, придружен от още двама съседи. Без думи застанаха при портата и препречиха изхода.
Патрулът дойде след около петнадесет минути. Полицейският служител огледа къщата, багажника на колата и изслуша всички.
— Ясно — каза той, докато попълваше документите. — Влизане с взлом, опит за кражба и нарушение на съдебна забрана за доближаване. Документите ви, моля.
Кирил заекваше за някакво недоразумение. Олива внезапно се хвана за гърдите и се разплака.
— Високо ми е кръвното… зле ми е!
— Да извикам линейка? — попита полицаят хладно.
— Не, не… ще ми мине — прошепна тя и избърса сълзите си.
Протоколът беше готов. Кирил се подписа, без да вдигне поглед. Олива мълчеше, взирайки се в земята — гримът ѝ се бе размазал, новият костюм беше намачкан и от предишната ѝ властна осанка не бе останало нищо.
— Документите ще бъдат изпратени в съда — заключи полицаят, прибирайки папката. — Това вече е сериозно нарушение и ще трябва да давате подробни обяснения.
