Камелия Варненска
— Отивам при Камелия Варненска — Кирил Мартинов избърса устата си с хартиена салфетка и я метна небрежно върху стола. — Бременна е.
Зорница Калинова стоеше до печката със тиган в ръце. Яйцата току-що бяха готови. Както всяка сутрин. Както през всичките петнадесет години, в които закуската му беше нейна грижа.
— Чу ли ме? Трети месец е. Ще имам син. А ти за всичкото това време така и не ми роди дете.
Зорница остави тигана върху котлона. Пръстите ѝ се отпуснаха, сякаш тялото ѝ вече не я слушаше.
— Стягай си нещата и до края на месеца се изнеси — той се изправи, нахлузи якето си. — Жилището е мое. Аз изкарвах парите. А ти какво? Готвеше супи и переше чорапи. Така че освобождавай апартамента. На Камелия ще ѝ трябва.
Вратата се тресна. Зорница остана сама в средата на кухнята. Навън гаргите грачеха пронизително. Яйцата изстиваха върху котлона. Животът ѝ сякаш приключи някъде между първата и втората глътка сутрешно кафе.
Опашката пред женската консултация се виеше чак до стълбите. Зорница седеше на твърд стол и гледаше плочките на пода. Главата ѝ се въртеше вече трети ден. Сутрин я вдигаше гадене, което тя отдаваше на напрежението.
— Момиче, много сте пребледняла — до нея седна жена с къса прическа и проницателен поглед. — Да ви донеса ли вода?
— Благодаря, ще ми мине.
— Магдалена Велизарова съм — жената извади кърпичка от чантата си и я подаде. — Личи си, че ви тежи нещо. Искате ли просто да поседя до вас? Понякога това е достатъчно.
Зорница и сама не разбра защо започна да говори. Може би защото жената беше напълно непозната. Или защото нямаше на кого другиго да се оплаче. Думите се изляха — за Кирил, за това как се чувстваше виновна, че нямат деца, за унижението, че я гонят от дома, който е смятала за свой.
Магдалена слушаше внимателно и кимаше. После каза спокойно:
— През живота си съм видяла много. И съм забелязала едно — най-тежките обвинения обикновено падат върху хората, които най-малко ги заслужават. Ще видите, скоро всичко ще се обърне.
— Единадесет седмици — лекарят погледна Зорница и се усмихна. — Честито.
Тя не каза нищо. В ушите ѝ бучеше. Единадесет седмици. През цялото това време е носила дете, докато Кирил я наричаше безплодна. Докато спеше с Камелия и чертаеше новия си живот. Докато я изхвърляше от дома.
— Трябва да ви запишем на отчет — лекарят попълваше картона. — И най-важното — без стрес. Бременността ви не е от най-леките, трябва да се пазите.
Зорница излезе в коридора с омекнали колене. Магдалена все още я чакаше на пейката.
— Какво стана? — изправи се тя.
— Бременна съм — изрече Зорница на глас и усети как нещо в нея се разпада и веднага след това започва да се подрежда наново. — Единадесет седмици. А той… той ме обвини и си тръгна.
Магдалена я прегърна през раменете.
— Хайде — каза твърдо. — Трябва да поговорим сериозно.
В малкото кафене срещу поликлиниката Зорница отпи сладък чай и слушаше внимателно.
— Имам познат адвокат — Магдалена записваше телефонен номер върху салфетка. — Много читав човек. Трябва да реагирате бързо, защото съпругът ви е убеден, че сте напълно пречупена и няма да се защитите, а това е грешка, която той тепърва ще осъзнае.
