— Не — прозвуча твърдо отново гласът на Борис Мартинов. — Преди четири години този човек спаси живота на сина ми. Катастрофа на пътя, автомобилът пламна. Тодор Данаилов извади детето от огъня, а самият той пострада тежко в крака. Търсих го дълго след това, но сякаш потъна вдън земя. А вие току-що го нарекохте любовник?
В залата настана суматоха. Шумни възгласи, приглушени коментари, някой вече държеше телефон вдигнат, записвайки всяка дума.
— Не разбирате, обстоятелствата бяха сложни… — Красимира Маришки пребледня, гласът ѝ трепереше.
— Напротив — разбирам отлично. Вие публично оклеветихте човек, който е герой. Има свидетели, има и видеозапис. Кажете ми — къде мога да го намеря?
Без да отговори, Красимира грабна таблета от масата и почти изхвръкна от залата, оставяйки след себе си тежко мълчание.
На следващия ден Борис Мартинов се появи пред дома на Анна Яворова. Донесе нова детска количка, няколко торби с дрешки и кашони с млека.
— Къде живее Тодор Данаилов? Трябва ми адресът му.
Анна му го даде, без да задава въпроси. Той си тръгна веднага, без обяснения.
Същата вечер телефонът ѝ звънна.
— Анна, какво се случва? — чу гласа на Тодор.
— Не знам… Идва ли при теб някакъв мъж?
— Да. Борис Мартинов. Каза ми, че съм спасил сина му. Предложи ми работа — началник на смяна в автопарка. Истинска работа, с редовна заплата. Каза, че ми е длъжник.
— Тогава приеми.
— Анна, аз куцам. Бях на повикване като пазач. Кой има нужда от мен?
— Аз знам, че имат нужда. Съгласи се, Тодор.
Последва дълга пауза.
— Добре. Приех. Благодаря ти.
Записът от родителската среща обиколи града само за два дни. Съседките спряха да поздравяват Красимира Маришки. В магазина продавачката демонстративно ѝ обърна гръб, а в автобуса някой изрече на висок глас: „Ето я — жената, която очерни герой“.
Андрей Соколов започна да пие. Загуби работата си — шефът му разпозна фамилията във видеото и отсече: „Не искам проблеми с вашето семейство“.
Месец по-късно Андрей се появи пред вратата на Анна. Държеше цветя, изглеждаше трезвен и виновен.
— Прости ми. Бях глупак. Майка ми ми размъти главата. Нека опитаме отново.
Анна стоеше на прага. Зад нея Тодор подреждаше книги на рафта — напоследък често идваше, помагаше с ремонта, носеше храна, гледаше децата.
— Не, Андрей.
— Но това са моите деца!
— Твоите деца лежаха седмица в родилното. Ти не дойде нито веднъж. Майка ти ти забрани да ни прибереш, а ти я послуша. На четиридесет години си и още живееш по нейните заповеди.
— Ще се променя!
— Късно е. Подадох молба за развод. Тръгвай си.
Андрей погледна към Тодор.
— Заради него ли е всичко това?
— Заради теб е. Заради това, че не беше мъж. Върви си, Андрей, и не се връщай повече.
Той си тръгна и този път наистина не се появи отново, а месеци по-късно една случайна среща на улицата щеше окончателно да подреди местата на всички.
