Понякога Клавдия Рилска идваше не сама. Един следобед доведе брат си. Тодор Данаилов беше висок, леко приведен в раменете, с ясно изразено накуцване на левия крак. Не обичаше да говори излишно. Без да задава въпроси, взе първо чантите, после и кошчетата с бебетата. Държеше ги внимателно, притиснати към гърдите му, сякаш носеше нещо крехко и безценно.
— Къде живееш? — попита тихо.
— Стая. В общ апартамент.
— Ясно.
Пътят мина в мълчание. Тодор не разпитваше, не коментираше. Пред входа повдигна кошчетата и ги изнесе до третия етаж, без да се оплаче от болния си крак. Остави ги в малката стая, огледа се бегло.
— Радиаторите са едва топли. Трябва да вземеш печка.
— Ще взема. Благодаря ви.
Той кимна кратко и си тръгна, без да се обръща.
Седмица по-късно на вратата се появи Андрей Соколов. Трезвен, напрегнат, с телефон, стиснат в ръката.
— Майка ми видя записа — каза рязко.
Анна Яворова люлееше момиченцето. Момченцето спеше в ъгъла.
— Какъв запис?
— Камерата пред родилния дом. Охраната ѝ го е изпратила — тя ги помолила да следят. Излизаш с някакъв мъж, той носи децата. Кой е този?
Анна застина за миг.
— Братът на жената, която ми помагаше в болницата. Ти не дойде. Той просто помогна.
— Помогна? — гласът му се изостри. — Извежда те като своя жена. А аз какво съм — глупак?
— Ти не дойде, Андрей. Майка ти ти забрани.
— Не ми е забранявала! Каза да почакам резултатите.
— Какви резултати? Това са твоите деца.
Той пристъпи напред, вдигна ръка, но я спусна. Погледът му се спря върху бебетата.
— Майка казва да подадем за развод. Твърди, че си го замислила всичко. Че аз съм ти съсипал живота.
Анна го погледна внимателно — зачервените очи, треперещите пръсти, износената риза.
— Тогава подавай.
Той се обърна и излезе, затръшвайки вратата.
По същото време Красимира Маришки водеше родителска среща в седемнадесето училище. Харесваше ѝ да стои пред дъската, да говори уверено и да усеща вниманието в залата.
— Днес ще обсъдим моралните ценности — каза тя и включи проектора. — И колко е важно да знаем с кого общуват децата ни.
Вместо презентацията отвори грешна папка. На екрана се появи видео: входът на родилния дом. Тодор Данаилов излиза с две кошчета, Анна върви до него — бледа, натоварена с чанти. Той ѝ помага да се настани, подрежда внимателно бебетата.
В залата настъпи тишина.
— Това е снаха ми — заговори прибързано Красимира Маришки. — Родила е и веднага е избягала с чужд мъж. Синът ми Андрей дори не е знаел, че…
— Стига.
Гласът дойде от третия ред. Борис Мартинов, собственик на автопарк, чиято дъщеря учеше в това училище, се изправи и се приближи към екрана.
— Този мъж… познавам го. Това е Тодор Данаилов.
— Грешите — опита се да прекъсне Красимира Маришки, посягайки към дистанционното, но думите ѝ увиснаха във въздуха.
