— Без корени.
Анна Яворова се вцепени на прага на тоалетната. Гласът на свекървата ѝ беше приглушен, но всяка сричка се забиваше в нея като остър пирон.
Красимира Маришки стоеше пред огледалото и говореше по телефона, без дори да се обърне:
— От интернат е, можеш ли да си представиш? Няма никого. Омота Андрей Соколов и нарочно забременя. Проверявах — в рода им няма близнаци. Значи са чужди, сигурно. А той е слаб характер, поддаде се.
Анна притисна дланите си към корема. Осем месеца. Роклята я стягаше под ребрата, краката ѝ пулсираха така, че ѝ се искаше да се свлече направо на пода.
Свекървата се обърна и я видя. По лицето ѝ не трепна нищо. Прибра телефона.
— Зле ли ти е? Айде, върви да полегнеш. Само не стой на масата — разваляш апетита на гостите. Да повикам такси?
Анна кимна. Излезе. В хола ехтеше музика, Андрей Соколов беше зачервен, с чашка ракия в ръка, и крещеше тост. Дори не вдигна поглед, когато тя мина покрай него.
Таксито дойде след десетина минути. Анна седна отзад и едва тогава осъзна, че плаче без глас.
Раждането започна през нощта — внезапно, с пронизващ удар в кръста, от който ѝ секна дъхът. Тя сама повика линейка, с треперещи пръсти набра номера на Андрей. Недостъпен.
Обади се на свекърва си.
— Красимира Маришки, започнаха контракции. Андрей не отговаря.
— Той е в командировка. Сериозни срещи. Не го безпокой, Анна. Линейка извика ли? Е, тогава тръгвай. Ние после ще дойдем.
Не дойдоха.
В родилната зала беше студено, миришеше на хлор и метал. Лекарят работеше мълчаливо. Акушерката гледаше настрани. Когато върху гърдите на Анна положиха две бебета — момче и момиче, мокри, топли, крещящи — тя разбра, че на този свят е останала сама.
Първите три дни телефонът ѝ не издаде звук. На четвъртия Анна се обади сама.
— Андрей, скоро ще ни изписват.
Пауза. Дълга. После зад гласа му се чу гласът на майка му:
— Да не смееш да идваш. Чуваш ли? Документите не са готови, ДНК анализ няма. Нека стои там, докато не докаже.
— Ани… — гласът на мъжа ѝ звучеше отпуснат, пиян. — Майка казва, че има проблеми с документите. Постой още там, добре? Аз после ще мина.
— Кога „после“?
— Не знам. Като се оправят нещата.
Той затвори.
Клавдия Рилска работеше на раздаването, но всеки ден се отбиваше в стаята на Анна. Носеше термос с бульон, бисквити, салфетки.
— Съвсем сама ли си?
— Сама.
— А мъжът?
— Не знам къде е.
Клавдия замълча, после извади от чантата си пелени.
— Вземи. Мои са, стари. Прани, но здрави.
Когато дойде денят, в който Анна Яворова трябваше да бъде изписана от болницата с двете си деца, тя още не знаеше накъде ще поеме и кой, ако изобщо някой, я очаква отвън.
