Не беше от алчност — просто се беше изтощил от непрекъснатото борене. По-лесно му беше да остави всичко в нейните ръце, да се носи по течението.
— За теб може да е било удобно — отвърна Венета Старозагорска. — За мен обаче не е. На моите плещи се стовари тежестта на всички.
— На всички? — повдигна вежди Радослав Орлов.
— На теб и на децата ти. Реално и те разчитат на мен — храна, развлечения, подаръци, всичко минава през мен.
— Но ти сама предложи да им помагаш…
— Да, когато вярвах, че това е двустранно. Че и ти участваш, не само приемаш.
Радослав замълча за дълго. После, почти несигурно, попита:
— Искаш ли да си тръгна?
Венета не отговори веднага. Обмисли думите си внимателно.
— Искам да пораснеш. Да бъдеш мъж, а не човек, който живее на чужд гръб.
— А ако не успея да се променя?
— Тогава да, ще трябва да си тръгнеш.
— Толкова ли е просто? Край след три години?
— Три години живя с моите пари — каза тя спокойно. — Време е да го признаеш.
Радослав се изправи.
— Може би наистина е дошъл моментът да се взема в ръце.
— Може би — кимна тя.
— Колко време ми даваш?
— До края на месеца да се изнесеш. След шест месеца, ако вече можеш сам да се издържаш — ще говорим отново.
— А ако и тогава не стане?
— Тогава това ще си остане твой проблем. Аз няма да остана сама — ще намеря някой, който се справя.
Два дни Радослав събираше багажа си. Без скандали, без сцени. Мълчаливо сгъваше дрехите, подреждаше живота си в чанти. Венета нито го спря, нито предложи помощ.
— Ще оставя ключовете върху скрина — каза той, докато закопчаваше последния цип.
— Добре.
— А ако успея? Ако си намеря свястна работа и върна всичко, което дължа?
— Ако успееш — ела. Ще видим.
— А ако дотогава си с друг?
— Възможно е.
Той вдигна тежките чанти.
— Благодаря ти. За всичко хубаво.
— Няма защо.
— И за това, че ми отвори очите. Наистина се бях отпуснал прекалено.
— Така е — потвърди тя.
— Ще се видим ли пак?
— Ще се видим.
Вратата се затвори тихо. Венета остана сама в апартамента — в дома, чийто кредит тя изплащаше и който беше подредила със собствения си труд.
Свари си прясно кафе и седна до прозореца. Дъждът беше спрял, а слънцето се показваше иззад облаците. Телефонът лежеше на масата — можеше да се обади на родителите си и да им разкаже.
Но всъщност нямаше нищо извънредно за споделяне. Просто животът отново беше влязъл в нормалния си ритъм.
Седмица по-късно Радослав писа: „Намерих стая под наем, преместих се. Търся по-добра работа.“
Венета отговори кратко: „Успех.“
След месец: „Смених фирмата. Заплатата е значително по-висока.“
„Добре.“
След още два месеца: „Погасих предсрочно един от кредитите. Останаха два.“
„Браво.“
Тя не му се сърдеше. Просто живееше — работеше, виждаше се с приятелките си, ходеше до вилата.
Възможно беше старият Радослав Орлов да се върне. А може би вече го нямаше.
Каквото и да беше, това вече не беше нейна грижа. Тя имаше свой живот — спокоен, независим, без чужди дългове и издръжки.
А ако Радослав не се справеше, щеше да има други. Светът беше пълен с мъже, които умеят да изкарват пари и не предлагат обща сметка след три години на издръжка.
Засега Венета си приготвяше сутрешното кафе, планираше почивката си в Италия и се радваше на простия факт, че не дължи нищо на никого.
И това усещане беше прекрасно — усещането за свобода.
