„Три години го издържам, покривам дълговете му, участвам в отглеждането на децата, които дори не са мои – а той ми предлага: „да си направим обща сметка, така било по-удобно“.“ — възмутено възкликна Венета Старозагорска

Недопустимо да живееш на чужд гръб!
Истории

Незабелязано за самия него, тежестта на ежедневните разходи постепенно се прехвърли върху плещите на Венета Старозагорска. Ту тя правеше седмичния пазар и пълнеше хладилника, ту поемаше сметката в ресторанта изцяло, а когато идваше време за подаръци за децата, именно тя купуваше по-скъпите неща от собствените си средства, без много шум и без упреци.

– Ще ги изравня – повтаряше Радослав Орлов сякаш за успокоение. – Щом ми вдигнат заплатата, ще върна всичко до стотинка.

Минаха обаче дванайсет месеца. Увеличение така и не дойде. Задълженията си останаха, а Радослав започна все по-често да подхвърля идеята да „слеят финансите си“ и да действат като едно цяло.

– Какво точно имаш предвид? – попита Венета, без да откъсва поглед от очите му.

– По-удобно е – отвърна той раздразнено. – Една обща сметка. Оттам ще плащаме жилището, храната, всичко.

– Включително издръжката за децата ти?

– Да, и нея. Какъв е проблемът?

– Проблемът е, че това е твоя отговорност, не моя.

Радослав остави телефона си на масата с лек трясък.

– Три години живеем заедно като семейство. Това ли наричаш справедливост?

– Не е въпрос на дребнавост – спокойно каза тя. – Въпрос на сметка.

– Каква сметка?

– Елементарна. Ти взимаш около сто хиляди. Аз – двеста и седемдесет. От твоите пари отиват издръжка и кредити. Какво остава? Трийсет хиляди? И при това искаш общ бюджет.

Лицето му пламна.

– Това е временен период.

– Вече година е „временно“.

– Ще си намеря по-добра работа. Ще се оправим.

– А дотогава какво правим?

– Дотогава сме семейство. Подкрепяме се.

Венета се приближи още малко.

– А ти как точно ме подкрепяш?

– Как как? Живея с теб, грижа се…

– Конкретно. С какво?

Той се смути.

– Помагам вкъщи. Понякога готвя.

– Неделния омлет?

– Не само! Паста също мога да сваря.

– Впечатляващо. Друго?

– Давам ти морална опора. Винаги съм до теб.

– Значи ям аз купувам храната, в моя апартамент живееш, с моите пари се издържаш. А срещу това получавам морална подкрепа и неделна закуска?

– Преувеличаваш!

– Просто казвам нещата с истинските им имена. Кажи ми честно – кога за последно ти плати вечерята в ресторанта изцяло?

Радослав се замисли.

– Миналия месец…

– И миналия месец платих аз. И по-миналия. И още преди това.

– Може би… но не нарочно!

– А как тогава?

– Понякога забравям портфейла. Или терминалът не приема картата.

– Картата не приема, защото по нея няма средства. А няма средства, защото всичко отива за кредити.

– Но аз съм длъжен да ги плащам!

– Длъжен си, да. Но от твоите пари, не от моите.

Той се изправи и започна да крачи из кухнята.

– Обичаме се! Ние сме двойка! Нима парите са по-важни?

– Не става дума за пари. Става дума за уважение.

– Какво уважение?

– Към труда ми. Към това, че това е моят дом. И към правото ми да кажа „не“.

– А ако помоля човешки за помощ?

– Помоли честно. Кажи: „Венета Старозагорска, помогни ми с издръжката този месец, ще ти върна парите.“ Тогава ще помисля.

– А ако откажеш?

– Тогава отказвам. И имам право на това.

Радослав седна отново, прокара длани по лицето си уморено.

– Знаеш ли… може би си права. Може би наистина се отпуснах твърде много, и започнах да приемам всичко за даденост.

Продължение на статията

Животопис