Незабелязано за самия него, тежестта на ежедневните разходи постепенно се прехвърли върху плещите на Венета Старозагорска. Ту тя правеше седмичния пазар и пълнеше хладилника, ту поемаше сметката в ресторанта изцяло, а когато идваше време за подаръци за децата, именно тя купуваше по-скъпите неща от собствените си средства, без много шум и без упреци.
– Ще ги изравня – повтаряше Радослав Орлов сякаш за успокоение. – Щом ми вдигнат заплатата, ще върна всичко до стотинка.
Минаха обаче дванайсет месеца. Увеличение така и не дойде. Задълженията си останаха, а Радослав започна все по-често да подхвърля идеята да „слеят финансите си“ и да действат като едно цяло.
– Какво точно имаш предвид? – попита Венета, без да откъсва поглед от очите му.
– По-удобно е – отвърна той раздразнено. – Една обща сметка. Оттам ще плащаме жилището, храната, всичко.
– Включително издръжката за децата ти?
– Да, и нея. Какъв е проблемът?
– Проблемът е, че това е твоя отговорност, не моя.
Радослав остави телефона си на масата с лек трясък.
– Три години живеем заедно като семейство. Това ли наричаш справедливост?
– Не е въпрос на дребнавост – спокойно каза тя. – Въпрос на сметка.
– Каква сметка?
– Елементарна. Ти взимаш около сто хиляди. Аз – двеста и седемдесет. От твоите пари отиват издръжка и кредити. Какво остава? Трийсет хиляди? И при това искаш общ бюджет.
Лицето му пламна.
– Това е временен период.
– Вече година е „временно“.
– Ще си намеря по-добра работа. Ще се оправим.
– А дотогава какво правим?
– Дотогава сме семейство. Подкрепяме се.
Венета се приближи още малко.
– А ти как точно ме подкрепяш?
– Как как? Живея с теб, грижа се…
– Конкретно. С какво?
Той се смути.
– Помагам вкъщи. Понякога готвя.
– Неделния омлет?
– Не само! Паста също мога да сваря.
– Впечатляващо. Друго?
– Давам ти морална опора. Винаги съм до теб.
– Значи ям аз купувам храната, в моя апартамент живееш, с моите пари се издържаш. А срещу това получавам морална подкрепа и неделна закуска?
– Преувеличаваш!
– Просто казвам нещата с истинските им имена. Кажи ми честно – кога за последно ти плати вечерята в ресторанта изцяло?
Радослав се замисли.
– Миналия месец…
– И миналия месец платих аз. И по-миналия. И още преди това.
– Може би… но не нарочно!
– А как тогава?
– Понякога забравям портфейла. Или терминалът не приема картата.
– Картата не приема, защото по нея няма средства. А няма средства, защото всичко отива за кредити.
– Но аз съм длъжен да ги плащам!
– Длъжен си, да. Но от твоите пари, не от моите.
Той се изправи и започна да крачи из кухнята.
– Обичаме се! Ние сме двойка! Нима парите са по-важни?
– Не става дума за пари. Става дума за уважение.
– Какво уважение?
– Към труда ми. Към това, че това е моят дом. И към правото ми да кажа „не“.
– А ако помоля човешки за помощ?
– Помоли честно. Кажи: „Венета Старозагорска, помогни ми с издръжката този месец, ще ти върна парите.“ Тогава ще помисля.
– А ако откажеш?
– Тогава отказвам. И имам право на това.
Радослав седна отново, прокара длани по лицето си уморено.
– Знаеш ли… може би си права. Може би наистина се отпуснах твърде много, и започнах да приемам всичко за даденост.
