„Три години го издържам, покривам дълговете му, участвам в отглеждането на децата, които дори не са мои – а той ми предлага: „да си направим обща сметка, така било по-удобно“.“
Венета Старозагорска се събуди от познатото шумолене. Радослав Орлов отново си играеше с телефона – плъзгаше пръст по екрана и преглеждаше банкови известия. Беше понеделник, точно седем сутринта, а той вече се беше заровил в цифри и транзакции. Вдигаше шум – ту потракваше по дисплея, ту въздъхваше раздразнено.
– Пак са ми удържали някаква такса – промърмори, без да вдигне очи от телефона.
Навън ситен октомврийски дъжд боядисваше света в сиво. За Венета денят беше натоварен – предстоеше ѝ важна среща с трима доставчици. Без нейното участие половината складове щяха да блокират. Като заместник-директор по логистиката тя беше свикнала да решава проблеми бързо, ясно и без излишни приказки.
– За какво точно са ти удържали? – попита тя, докато нахлузваше хавлиения си халат.
– Такса за поддръжка на картата или някаква друга глупост. Банкерите винаги намират начин да одерат хората.
В кухнята Венета включи скъпата италианска кафемашина – подарък, който си беше направила сама за рождения ден. Когато работиш по дванайсет часа на ден, заслужаваш поне хубаво кафе.
Радослав седеше на масата по домашни панталони, мрачно вперен в приложението, от време на време клатеше глава с недоволство.
– Слушай – подхвана той, без да откъсва поглед от екрана. – Хайде да си открием обща сметка в банката. Ще е по-лесно с преводите. Няма да търсим постоянно номера на сметки и пароли.
Венета застина с чашата в ръка. Обърна се бавно към него. Стомахът ѝ се сви неприятно – онова ясно усещане, че наближава конфликт.
– Какво каза току-що?
– Да направим обща сметка. Удобно е, нали?
– Само това оставаше – отвърна тя хладно. – Да ти прехвърля и апартамента, и вилата, ако ще е по-удобно?
Тогава Радослав най-сетне вдигна глава.
– Какви ги говориш? Нищо такова не съм имал предвид.
– А какво тогава?
– Говоря за удобство. Три години живеем заедно, като семейство.
Венета остави чашата и седна срещу него. Чувството беше до болка познато – предстоеше тежък разговор, който вече нямаше как да бъде избегнат.
Още от детството си тя носеше едно ясно правило, втълпено от родителите ѝ: изкарвай собствените си пари и не разчитай на никого. Баща ѝ беше стругар в завод – ставаше в пет сутринта и пътуваше до другия край на града. Майка ѝ работеше като шивачка, прекарваше по десет часа на ден зад машината.
Парите в дома им винаги стигаха на ръба – смятаха всяка стотинка, но никога не се караха за тях.
– Запомни, дъще – казваше майка ѝ, докато разпределяше заплатата в пликове. – Пари не се споделят, докато човекът отсреща не докаже, че го заслужава. И то не за месец-два, а с години.
– А татко колко време е доказвал? – питаше малката Венета.
– Двайсет години носи заплатата си у дома. Заслужи доверието ми.
– А колко време е нужно, за да го заслужиш?
– Животът сам ще ти покаже. Но по-малко от десет години със сигурност не стигат.
Венета беше отлична ученичка и влезе в университета с държавна стипендия. Още от трети курс започна да работи – даваше частни уроци, а после и в едно кафене, където наемаха студенти. След дипломирането си започна като логистичен мениджър и постепенно изгради кариера, в която всяка следваща стъпка беше резултат от упорит труд и ясни принципи, които скоро щяха да бъдат подложени на сериозно изпитание.
