…че двамата вече от години не били нищо повече от съседи под един покрив. Че Росица уж хитро го напоила една вечер, само и само да забременее отново и с последни сили да закърпи разпадащия се брак.
„И сама виждаш колко безсмислено е всичко това.
За вас е мъчение да живеете заедно, затова най-разумното решение е да се разделите. Не заставай на пътя на нашето щастие и престани да изнудваш Васил, че няма да вижда децата си.
Прояви достойнство и пусни моя мъж. Погледни колко сме щастливи двамата!“
Към това послание бяха прикрепени три снимки. На тях Васил Велизаров, усмихнат и видимо доволен, прегръщаше и целуваше Лидия Ковач, сякаш демонстративно показваше близостта им.
Същата вечер Росица Балканска проведе тежък и изтощителен разговор със съпруга си.
Щом видя кадрите, Васил не отрече:
– Не знам какво ми стана… Някакво пълно заслепение! Нали знаеш, че обичам теб и децата ни. Защо бих разрушил всичко това?
Той бързаше да обясни, че между него и Лидия нямало нищо сериозно – просто лекомислено увлечение без значение. А когато ѝ заявил, че прекратява всякакъв контакт, тя явно решила да си отмъсти с това писмо.
– Искаш ли да запазим семейството? – попита Росица тихо.
– Разбира се! Нека се държим така, сякаш нищо не се е случило! – почти молеше Васил.
В мислите си Росица се колебаеше. „Мога да съсипя семейството, да го изгоня и така да зарадвам тази Лидия. Но правилно ли е? Може би по-мъдро е да запазя дома си.“
Така тя реши да му прости и го изрече на глас.
Отстрани изглеждаше, че в дома на семейство Велизарови отново се е възцарил мир. Росица прие незабавното прекъсване на връзката с любовницата като доказателство за чувствата на Васил към нея.
„Казват, че мъжете са такива – обичат една жена, но могат да се подхлъзнат с някоя прекалено хубава и неособено взискателна. А тази Лидия – лъскава, нагласена, явно отдавна е мечтала да се омъжи. Вероятно го е омаяла, защото е слаб пред красивото.
После е осъзнал, че освен леглото нищо друго не ги свързва, но не е намирал сили да сложи край. Може би се е страхувал, че тя ще проговори. Сега обаче всичко е различно – разкая се, призна вината си.
Ще заживеем както преди. Най-важното е да изтрия тази мръсна история от паметта си“, убеждаваше се Росица.
Само че забравата не идваше. С всеки изминал ден съмненията ѝ дали е постъпила правилно ставаха все по-мъчителни.
Васил продължаваше да пътува по задължителните си командировки и категорично отказваше дори да обсъжда възможността да се откаже от тях.
И всеки път, когато го посрещаше у дома, Росица неволно се навеждаше към него и се опитваше да улови…
