…и така, без да се обръща назад, Радослав излетя от къщата, оставяйки майка си и баща си в пълно недоумение, с въпроси, на които никой още нямаше отговор.
Не измина и час, когато в просторната стая на семейство Витошки около масата, отрупана с прости, но изобилни селски гозби, вече бяха насядали уважаваните сватове. Начело стоеше самият Неделчо Соколов – председателят на кооперацията, човек с тежка дума, а до него се бе разположил Валентин Радославов, чичото, прочут из цялото село като ненадминат познавач на сватбените обичаи. Цветан Овчар, бащата на Радослав, с поруменяло лице от домашната наливка, ту пълнеше чашките на гостите, ту хвърляше загрижени погледи към сина си, който седеше мълчалив и смутен. Майката, сияеща от радост, се бе сгушила в ъгъла до иконите, подпряла буза с длан, и не успяваше да скрие щастливата си усмивка.
Разбирателството бе постигнато бързо и без излишни увъртания — още на следващата утрин, при първия петлов вик, сватовете трябваше да поемат към дома на родителите на избраницата. Късно вечерта Цветан и Радослав изпратиха двамата почерпени пратеници по домовете им, почти носейки ги под ръка.
Но съдбата бе решила да се пошегува жестоко. В суматохата и веселото замайване сватовете така и не разбраха ясно за коя Ива става дума. Любимата на Радослав беше още много млада, едва прекрачила прага на моминството, и никому не мина през ум, че може да се говори именно за нея — за онази крехка, все още наричана от всички „хлапачка“. Затова, щом се съвзеха от вчерашните питиета, двамата поеха уверено към къщата на Дунавски.
— Правилно око има племенникът — философстваше Валентин, крачейки редом с Неделчо, който още не бе напълно на себе си. — Жанета Дунавска е мома за чудо и приказ! Кой ли не би я загледал. Аз, ако бях двайсет години по-млад… ех, младост, младост!
През това време Радослав не намираше място у дома. Крачеше от стая в стая, като нагорещено сачме в сито, и чакаше вестите за развоя на сватовството.
— Недей така да се въртиш — опитваше се да го укроти баща му. — Те си знаят работата от едно време. Ще има сватба, бъди спокоен.
По здрач на прага се показа Валентин Радославов — в състояние, твърде сходно с това от предната вечер.
— Готово, племеннико! — разпери той ръце към тавана и после ги стовари надолу, сякаш отсичаше с брадва. — От днес си истински жених! Ивата е вече сгодена. Какво друго да стане? Момата си е позакъсняла, над двайсет е отдавна… Родителите ѝ от радост едва не ни внесоха на ръце вътре. Какви трапези само, какво гощаване…
— Как така „позакъсняла“? — Радослав пребледня. — Ива е на седемнайсет… Аз дори се страхувах, че в общината няма да се съгласят… Моята Ива… Вие коя сте сгодили?
Всички се вторачиха във Валентин. Той примигна, отстъпи крачка назад и тежко се отпусна на пейката.
— Ами… коя… — заекна той. — Жанета Дунавска. Истинска хубавица! Ти каза Ива… Ние Ива и поискахме. Или ти друга си имал предвид?
— Ива Асенова… — прошепна Радослав и наведe глава. — Какво направихте? Без нея животът ми няма смисъл! Вземете се вие за онази… за онази остаряла мома!
Гневът и горчивите упреци не стихнаха дълго — повече от два часа домът ехтеше от разправии. Родителите напразно се опитваха да успокоят сина си. Молеха Валентин да отиде при Дунавски и да се извини за страшната грешка, но той категорично отказа, говорейки за срам, който не се измива. Когато до Неделчо Соколов стигна слухът за конфуза, той произнесе присъдата си с тежък глас:
— Радославе, ти си умен и учен човек — каза председателят, оглеждайки всички строго. — Но така не се прави. Момата е поискана. Дадената дума струва повече от злато. Дори да беше саката или грозна, а тя е писана красавица. А и се носи мълва, че отдавна те харесва. Като разбрала, че идват да я сватосват, бузите ѝ пламнали, очите ѝ светнали като звезди в тъмна нощ. Не искаш ли да премислиш още веднъж, момчето ми?
